Пол Дохърти - Царицата на нощта

— Това е смешно! — прекъсна я Урбана. — Касия не може да си спомни много. Нещо повече, ние произхождаме от исените от северната част на тази провинция. Не сме имали нищо общо с пиктите.

— Къде бяхте миналата нощ? — бързо я прекъсна Клавдия. — След като се стъмни, когато възвестиха вечерния час и рогът протръби?

Касия се обърна към Урбана, засмя се и сви рамене.

Урбана раздразнено се обърна към Клавдия:

— Ти намекваш — заяви тя, — че имаме нещо общо със смъртта на онзи ветерани в някаква воняща уличка?

— Не съм казала това, домина — тактично отвърна Клавдия. — Само попитах къде сте били.

Урбана скочи на крака и като изгледа яростно Клавдия, се отдалечи. Върна се с един сивокос мъж със сериозно лице, в когото Клавдия веднага позна един от икономите.

— Кажи на тази жена кой си! — подкани го Урбана. — Как е името ти?

— Ами, домина — запъвайки се, отвърна мъжът, — казвам се Димисций. Иконом съм във вилата на твоя съпруг.

— Кажи на тази жена — Урбана посочи с пръст Клавдия, — къде бяхме миналата вечер.

— Ами, домина — отговори Димисций, — всички знаят къде бяхте ти и господарката Касия от залез слънце до ранните часове. „Магдалините“ също бяха с вас. Молихте се, после се оттеглихте.

— Благодаря! — Урбана отпрати мъжа с щракване на пръсти и се обърна към Клавдия. — Така, имаш ли други въпроси?

Без да се смути, Клавдия се извини и отиде да се сбогува с Муран. Той беше на палестрата 72 72 Палестра — място за гимнастически упражнения в древна Гърция и Рим — Бел.прев. с младия Александър и го учеше на основните правила как да се сражава с къс меч и квадратен щит. Плувнал в пот, Муран последва Клавдия в прохладната колонада, притегли я към себе си и я целуна по челото, преди тя да си тръгне. На прага спря, погледна към нея през рамо и широко се засмя.

— Е, не аз излизам на арената!

Клавдия му махна с ръка и отиде в конюшните, където двама роби на военачалника Аврелиан я чакаха до една кротка кобила. Тримата напуснаха вилата, минавайки по виещата се пътека към портите, и тръгнаха покрай коловозите, които ги отведоха на главния път. Дневната горещина намаляваше, подухна освежаващ вечерен ветрец. Над тревата от двете страни на пътя прелитаха пеперуди. Един дрозд подхвана веселата си песен, небето поаленяваше; блеенето на животни тъжно отекваше зад ивицата дървета, а над него вятърът носеше детски смях и крясъци. Кобилата уверено пристъпваше, робите вървяха пеш пред нея и разговаряха за нещо помежду си. Клавдия се унесе. По пътя към вилата околностите й се бяха сторили познати. Спомни си, че баща й водеше нея, Феликс и майка им тук, извън града, за да се измъкнат от вонята и горещината на града. Колко се промени животът й от онези дни! Баща й и майка й бяха приели християнството, но никога не се опитаха да я покръстят. Клавдия се изтръгна от унеса си и примигна. Това беше единственото, което помнеше за тях: любящи, те винаги бяха край нея, но никога не й натрапваха вярата си.

Питаше се дали някой ден тя и Муран ще идват тук с децата си и ще сядат под сянката на някой клонест дъб, за да хапнат на открито и да се потопят в обикновеното всекидневие. Понякога в такива привечери, когато слънцето отиваше към заник, когато птиците пееха, а ветрецът охлаждаше тялото, тя роптаеше срещу онова, което трябваше да прави, срещу начина, по който живееше, срещу опасностите, които я заплашваха. От друга страна обаче, не можеше да преодолее вълнението, онази тръпка, изострянето на сетивата и разсъдъка, когато чакаше да посрещне някоя заплаха, някаква опасност или когато се опитваше да разреши възникнал проблем. Очароваше я възможността да наблюдава, да отбелязва и да изучава поведението на хората, да разплита заплетените нишки и да ги освобождава така, че цялата тъкан от лъжи да се разпада и да разкрива скритата зад нея истина. Често се питаше дали нападението над нея и изнасилването й наред с убийството на брат й Феликс не бяха нарушили умственото й равновесие, не бяха подтикнали душата й да поеме в друга посока. Въпреки всичко, сега тя вървеше по този път и щеше да продължава по него, докъдето можеше.

Клавдия погледна небето и се запита какво ли я чака в „Магариците“. Изведнъж чу вик и дръпна юздите. Придружаващите я също спряха и впериха поглед в далечината, където три фигури с тояги в ръцете бързо се насочваха към тях. Един от робите носеше меч, той го извади от ножницата, но спътникът му прошепна нещо. Робът върна меча на мястото му и двамата вдигнаха ръце за поздрав, защото разпознаха идващите като хора на военачалника Аврелиан. Клавдия се взря през завесата от прах и разбра, че пълководецът бе сдържал думата си и бе повикал двамата ветерани Крисп и Секунд във вилата. Те се срещнаха на завоя на черния път. Отначало старите войници изглеждаха почти засрамени и дори неспокойни. Клавдия ги поздрави и вече се канеше да продължи пътя си, когато Крисп приближи, хвана юздата на кобилата и се загледа в нея.