— „Знайте, че същата вечер стигнахме манастира Келсо и към нас се присъедини сър Джон Харингтън, кралски рицар и знаменосец и един от онези, които кралят беше избрал да носят неговите дрехи по време на битката. Кралят, Харингтън и аз се скрихме тайно в дома на игумена и се посъветвахме какво да ще правим. Негово величество и Харингтън решиха да останат, а аз да занеса писмо от краля до съпругата му кралица Маргарет в Линлитгоу с молба за помощ. Негово величество доста се колебаеше. Той дори призна, че пред битката умът му бил смутен от призраците, които видял, както и от тайните злобни клюки по отношение на неговата съпруга.“
Спрях и погледнах Бенджамин.
— Господарю, чели сме го и преди.
— Продължавай, Роджър, моля те. Прескочи няколко реда.
Набързо огледах страницата.
— „Пристигнах в Линлитгоу — продължих да чета думите на мъртвия шотландец — и предадох съобщението на нейно величество. Кралицата се беше затворила с граф Ангъс и аз се изненадах, защото вече беше получила новините от бойното поле, че съпругът й е мъртъв. Изпратиха ме да се подкрепя в залата. Час по-късно граф Ангъс слезе и каза, че са изпратили ездачи да приберат краля и да го доведат при кралицата. Признавам, че бях неспокоен. Поведението на кралицата ме беше изненадало: тя не се държеше като скърбяща вдовица, която е изгубила съпруга си, нито пък като кралица, която е видяла унищожението на цвета на своята армия. Притеснен, забързах обратно към Келсо. Пристигнах рано сутринта и след продължително разпитване научих, че Харингтън е избягал, но хора от клановете Хюм и Чатън, обикновени войници, отвели краля.“
Учуден, вдигнах поглед.
— Но, господарю, в признанието, което ти ми показа в кулата, Селкърк твърдеше, че Харингтън също бил отведен от войниците — грабнах второто светло парче пергамент и го прегледах набързо. — Да, виж, тук е написано. — Подадох му го обратно. — Каква е истината?
Бенджамин се усмихна и взе тайната изповед на Селкърк.
— Истината е следната: Селкърк признава, че Харингтън е избягал. Преведох го, но после размислих. Затова го преписах отново, като този път леко го промених, за да изглежда, че Харингтън също е бил заловен. — Бенджамин хвърли признанието на Селкърк в мангала. Гледах как пламъците лижат ъгълчетата на пергамента и го превръщат в димяща черна пепел.
— Защо? — попитах. — Кое му е важното на Харингтън?
— Ами — Бенджамин се облегна на стола и погледна към тавана, — когато проучвах оригиналните стихове на Селкърк, си спомних, че някои букви бяха главни. Когато говорих със Селкърк в Тауър, той каза, че е добър поет и че такъв бил и кралят. Спомена и някакъв дворцов трубадур на име Уили Дънбар. — Бенджамин погледна към мен. — Чел ли си някога негово стихотворение?
Поклатих глава отрицателно.
— Аз прочетох — каза Бенджамин, — когато бях в Шотландия. Дънбар е един от онези изкусни поети, които обичат да вплитат в стиховете си тайни кодове и уловки, които имат специално значение за малцина избрани. В стиховете на Селкърк също има таен код. — Бенджамин ги взе. — Прегледах ги отново — продължи той. — Реших, че е странно буквите в някои думи да са главни — „л“ в лъв, „с“ в „сега“, „с“ в „се“, „н“ в „намира“, както и Светите Ръце са изписани с главни букви. Събери тези думи и ще получиш „Сега лъвът се намира в светите ръце“.
— Това е невъзможно! — прошепнах аз.
— Напротив — Бенджамин ми подхвърли парчето пергамент и аз се уверих, че това е истина.
— Но Селкърк казва, че хора от клановете Хюм и Чатън отвели Джеймс.
Бенджамин стана и плесна с ръце.
— Не, не е така. Той повтаря онова, което са му казали в манастира. Тази изповед е трябвало да докаже, че Джеймс е преживял битката, както и злите намерения на кралица Маргарет и граф Ангъс. Но закодираното съобщение е за близките приятели на Джеймс, които са щели да разберат, че кралят е избягал в чужбина.
— С други думи — прекъснах го, — войниците на Маргарет, обикновени селяни, които щели да си държат езика зад зъбите, са отвели от манастира Келсо мъж в кралска броня. Разбира се — прошепнах, — сър Джон Харингтън!
Бенджамин кимна.
— Кой знае? Джеймс може да му е дал веригата от кръста си, както и другите кралски знаци. Харингтън се е пожертвал за Джеймс.
— Ами кралят? — попитах. — Какво е станало с него?
Бенджамин направи гримаса.
— Какво е можел да направи? Да обяви, че е оцелял след битката? Кой би му повярвал? Смятало се, че тялото му е в Англия. Джеймс бил отхвърлен от съпругата си и дори да се е опитал да се разкрие, щял да бъде арестуван като самозванец и тайно екзекутиран в някоя тъмница. Не забравяй, Роджър, Джеймс току-що бил преживял едно от най-ужасните поражения в историята на Шотландия. Едва ли някой би му се зарадвал.
Читать дальше