Пол Дохърти - Убийствата на Бялата роза

— Кейтсби, в името на краля, престани!

Погледнах нагоре, шотландецът се усмихна и дългата му остра кама започна да се спуска. Чух как нещо изсвистя във въздуха. Отворих очи. Шотландецът още стоеше, но лицето му приличаше на кървава маса от стрелата, забита в него. Отдръпнах се встрани. Алейн още бе надвесен над Бенджамин, но гърбът му беше извит и ръцете разперени встрани, а той гледаше невярващо забитата дълбоко в гърдите му стрела от арбалет. Отвори уста, изхленчи като дете и падна на пода.

Двамата с Бенджамин се обърнахме; Кейтсби се канеше да извади меча си, но доктор Агрипа и войници с униформите на кардинала вече прииждаха в тъмната църква. Докторът ни хвърли един поглед, щракна с пръсти и преди Кейтсби да успее да направи каквото и да било, мечът и камата бяха извадени от колана му.

Хората на кардинала огледаха труповете на шотландците и ги сритаха като мъртви кучета. Един войник слезе по стълбите и се върна, викайки, че в криптата има още две тела. Агрипа отметна качулката си и ни се усмихна доброжелателно.

— Трябваше да дойдем по-рано — тихо отбеляза той. — Може би и да се намесим по-рано, но онова, което разказвахте, беше толкова интересно…

Той взе меча на Кейтсби, даде го на Бенджамин и направи жест към пленника, който стоеше с мрачно изражение между двамата пазачи.

— Убий го — нареди Агрипа. — Да приключим всичко бързо и точно. — Той пъхна меча в ръката на господаря ми. — Убий го — повтори. — Той заслужава да умре.

Господарят ми остави оръжието да падне с трясък на пода.

— Не — прошепна. — Той трябва да бъде съден и после обесен като убиец.

Агрипа сви устни.

— Не — прошепна той. — Нищо подобно. — Вдигна падналия меч и го подаде на мен. — Хайде, Шалот, направи го ти.

— Остави меча — предупреди ме Бенджамин. — Роджър, ти може да си всичко, но не си убиец.

Оставих меча да падне на плочите.

— Той не бива да умре — повтори Бенджамин.

Доктор Агрипа сви рамене и се обърна към капитана на стражата.

— Отведете Кейтсби в Тауър — нареди той. — В най-дълбоката и тъмна килия. Кралица Маргарет не бива да знае.

Мъжът кимна и хвана Кейтсби за ръката. Убиецът ни се усмихна, докато го отвеждаха.

Агрипа даде още няколко заповеди и войниците забързаха към криптата. Извлякоха труповете на Мелфорд и Скозби и ги положиха до тези на шотландците. Агрипа ги прегледа и направи странни знаци във въздуха над тях.

— Кейтсби беше прав за едно — промърмори той. — Пустошта навън е чудесно гробище. Заровете ги там.

След това Агрипа почти не проговори с нас, а ни отведе в Тауър, където ни затвориха в удобна стая. Бенджамин мълчеше. Поне два часа не спря да трепери. Аз си имах собствен лек. Поисках кана вино и след време се отпуснах на леглото мъртво пиян.

На другата сутрин, все така мълчалив, Агрипа ни поведе покрай Билингсгейт, през Бауърс Роу към Флийт Стрийт и оттам към Уестминстър. Придружаваше ни тежковъоръжен конен ескорт, който ни обграждаше, докато се придвижвахме по лабиринта от коридори в двореца. Най-накрая влязохме в малка удобна стая до параклиса „Сейнт Стивън“, където кардиналът ни очакваше.

Помня, че беше хубав ден. Слънцето беше пробило през дебелия пласт облаци и във въздуха се усещаше ухание на пролет.

Уолси ни поздрави топло. Вместо обиди се обърна към нас с „Любими племеннико“ и „Уважаеми Шалот“. Кардиналът опразни стаята от писарите и прислужниците, като остави само Агрипа и накара Бенджамин да опише снощната ни среща с Кейтсби. От време на време Уолси кимаше или задаваше въпрос на мен или Бенджамин. Щом господарят ми свърши, кардиналът поклати зачудено глава.

— Колко много зло! — прошепна той. — Колко много убийства. Каква невероятна тайна!

— Но ти си подозирал това, нали, скъпи чичо?

Уолси протегна едрото си тяло и се прозя.

— Да, да, скъпи племеннико, така беше. Нали, добри ми докторе?

Агрипа промърмори нещо утвърдително.

— Ти ни използва! — обвини го Бенджамин. — Кейтсби беше прав за това. Бяхме наети — продължи той — да се блъскаме в мрака като глупци и да отваряме врати, през които да влизат другите.

Агрипа изглеждаше притеснен. Кардиналът погледна с обич племенника си.

— Да, използвах те, скъпи племеннико — отвърна той. — Но само защото беше най-подходящият човек за тази задача. — Той леко се усмихна. — И, разбира се, винаги верният Шалот. — Кардиналът положи лакти на облегалките на стола и сплете пръсти. — Видя ли колко добри актьори бяха те, Бенджамин? — Кейтсби с откритото си, доверчиво лице и непрестанна загриженост и кралица Маргарет, която разиграва сцени на гняв по-добре и от брат си.