Пол Дохърти - Убийствата на Бялата роза

Слушах с половин ухо обясненията; всички, включително и аз, можеха да обяснят къде са били през нощта, когато Селкърк е бил убит. По-интересно ми беше изражението на Рутвен. Той гледаше Бенджамин с полуотворена уста, сякаш господарят ми беше разкрил някаква голяма тайна.

— Мастър Фарингтън — отсече кралица Маргарет, когато приближените й свършиха с разказите си, — всеки от моята свита може да обясни къде е бил.

— Моите хора също! — изръмжа в отговор икономът.

Кари запротестира остро:

— Но как може човек да бъде убит, когато е заключен в килия и охраняван? Убиецът е трябвало някак да му даде отровата и да остави бялата роза!

— И ако убиецът е влязъл вътре — забеляза Муди, — защо Селкърк не е възразил или викал?

— Може би го е познавал — отвърна сухо и рязко Агрипа.

— Мастър Фарингтън — попита Кейтсби, — сигурен ли сте в пазачите?

— Напълно. Те са наемници, за тях Селкърк е просто един затворник. Те се дебнат помежду си. Нещо повече, снощи и аз, и помощникът ми направихме проверка и намерихме всички по местата им. Ако някой липсваше — завърши той — и четиримата щяха да увиснат на бесилото и те го знаят.

Кралица Маргарет кимна и се усмихна кисело. И тя, и другите, гледаха хладно към Бенджамин. Знаех какво си мислеха! Той беше последният човек, разговарял със Селкърк, а старият принцип в правото все още е в сила: човекът, който е видял последен жертвата, трябва, prima facie 11 11 Prima facie (лат.) на пръв поглед — в обичайното право изразът се използва за обозначаване на доказателства, които са достатъчни, стига да не бъдат оборени. — Бел.ред. , да бъде главен заподозрян. Но Бенджамин също познаваше законите.

— Кой откри трупа? — попита той.

Кейтсби посочи Фарингтън.

— Един от пазачите отворил вратата и видял Селкърк да лежи там. Изпрати да ме повикат, а аз извиках Кейтсби.

— Аз и кралицата — промърмори сър Робърт — се бяхме върнали в Тауър по малките часове. Бях в стаята си и разговарях с Мелфорд. И двамата се отзовахме. — Той сви рамене. — Останалото знаете.

— Трябва да уведомим милорд кардинала — намеси се кралица Маргарет. — Мелфорд, съобщете му веднага — тя се изправи. — Останалите са свободни, но никой — повтарям, никой, не бива да напуска Тауър.

С Бенджамин тръгнахме обратно през покритата с призрачна мъгла морава на Тауър. Господарят ми беше блед и затворен в себе си, осъзнаваше неизречените обвинения срещу него. Трябва да призная, прости ми, Боже, че дори в моя ум напираше съмнение.

— Какво мислиш, Роджър?

Бенджамин спря и се обърна към мен, нахлупвайки още повече качулката си.

— Нищо — излъгах аз. — Всъщност…

— Говори!

— Защо Селкърк беше убит сега? Искам да кажа, той е от седмици в Тауър. Защо носителят на бялата роза нанесе удар толкова дни след пристигането ни тук?

— Продължавай, Роджър.

— Ами… — запънах се аз, — така изглежда, че ти си убиецът.

— Искаш да кажеш, че са ме довели тук с тази цел?

— Или е така — отвърнах бавно, — или си разбрал нещо от Селкърк и затова той е трябвало да бъде убит.

— Така е! — Бенджамин се взря в мъглата край нас.

Стояхме и слушахме приглушените шумове от пазачите на укрепленията над нас, цвиленето на конете от конюшните и трополенето на каруца по настлания с плочи двор.

— Онова, което знам аз, го знаят и кралица Маргарет, и свитата й. Но какво е то, освен няколко неясни фрази? — той ме погледна разсеяно. — Селкърк каза, че стените имат уши. Смееше се и твърдеше, че те си имали тайни. Отнесли са тялото му. Хайде, Роджър.

Върнахме се в пустата стая на Селкърк в Кулата на Широката стрела, където бяха останали само мебелите. Тялото беше отнесено в дома за покойници близо до параклиса.

(Като си спомням това, се чудя дали сега духът на Селкърк се е присъединил към другите, които често се мяркат из крепостта. Капеланът клати глава. „Духове не съществуват“, мърмори той. Каква изненада очаква дребния многознайко!)

Бенджамин внимателно започна да оглежда стените. От време на време намираше място, където хоросанът беше изронен. Бъркахме и проверявахме във всички пукнатини, но от тях не изпадна нищо, освен малко пясък и няколко камъчета. Спомних си колко висок беше мъртвецът и по мое настояване двамата се качихме на писалището, за да огледаме дупките високо в стената. След час усилията ни се увенчаха с успех. Открихме цепнатина между тухлите и Бенджамин извади малко, пожълтяло и смачкано късче пергамент. Скочихме долу и като двама ученици, открили съкровище, забързахме към стаята си… Десетилетия по-късно все още си спомням думите на онова нескопосано стихотворение, което криеше толкова много тайни и беше причина за такива кървави убийства.