Пол Дохърти - Убийствата на Бялата роза

Бенджамин се обърна и повърна, предизвиквайки подигравките на няколко старици, които се бяха събрали, за да се забавляват; те бяха разочаровани, че допълнителните наказания — кастриране, изкормване и обезглавяване — вече бяха излишни. Мелфорд, чието разочарование също беше очевидно, се обърна, щракна с пръсти и рязко ни заповяда да го последваме.

— Това беше предупреждение, нали? — прошепна Бенджамин, докато бършеше устата си с опакото на ръката.

Похвалих го за прозорливостта му. Уверявам ви, господарят ми не беше глупак, просто беше чист човек, незапознат със злините на този свят. Признавам, че и аз бях ужасен. Чувствах се изтощен от жегата, тълпата и гледката на онова ужасно, гърчещо се тяло.

Пристигнахме в Уестминстър. Мелфорд показа заповедта на Уолси на различни чиновници, докато един прислужник с герба на кардинала върху ливреята — три кардиналски шапки на ален фон — ни поведе нагоре към кралските апартаменти. Срещнахме още пазачи и отговорихме на нови въпроси, преди голямата, обкована с желязо врата да се отвори и да влезем в богато обзаведено преддверие: тук имаше големи резбовани столове и писалища, фино изработени масички с тънки крачета и плотове, покрити със сребро и топази. Ръцете ме сърбяха да погаля тези ценности, но почти веднага с Бенджамин ни отведоха при кардинала. Той седеше на стол, подобен на трон, пременен в алената си роба. Светлината танцуваше по големия кръст, който висеше от верига на гърдите му и проблясваше в искрящите диаманти, покриващи пръстите му.

Писари бързаха напред-назад, носейки купища документи. Миришеше на пресен восък и смола, тъй като кардиналът подпечатваше заповеди, които носеха живот, богатство, свобода, затвор, изгнание или жестока смърт на Тауър Хил или в Смитфийлд. Уолси вдигна очи и ни погледна с твърдите си като кремък очи. Разбрах какво е имал предвид авторът на псалма, когато е написал, че проклятието влиза в неговата вътрешност като вода — така нахлу страхът в мен. Кардиналът взе сребърно звънче от писалището и леко го разлюля. Дори камбанен сигнал за тревога не би имал такъв ефект: всички писари спряха работа и в стаята настъпи тишина. Уолси промърмори няколко думи и прислужниците му изчезнаха бързо като селяни при вида на бирник.

След като си тръгнаха, в стаята отново настъпи тишина, нарушавана само от бръмченето на разгневените мухи и шумоленето на любимата хрътка на кардинала, която се облекчаваше в ъгъла зад червено-златистите завеси. Бенджамин свали шапка и се поклони възможно най-дълбоко на чичо си. Аз го последвах. Кардиналът ни изгледа мрачно, докато кучето му отиде да изгълта остатъците от храната в сребърна чиния.

— Бенджамин, Бенджамин, скъпи племеннико.

Мелфорд пристъпи напред, прошепна нещо на ухото на кардинала, усмихна ни се кисело и тихичко излезе. В този миг доктор Агрипа и сър Робърт Кейтсби влязоха в стаята и седнаха от двете страни на кардинала. Звънчето отново издрънча и влезе слуга, който носеше поднос, инкрустиран със скъпоценни камъни. Върху него имаше венециански чаши, високи, с изящни столчета, украсени по ръба със сребро. Прислужникът ги остави на масата до Уолси и излезе. Самият кардинал учтиво ни наля изстудено елзаско вино и подаде на всеки чинийка със сладкиш. После се върна на стола си с развята алена роба и ни покани да хапнем. С радост се подчиних, отпивах шумно от чашата и лакомо се нахвърлих върху тънките бисквити. Когато свърших, без да ме е грижа дали Уолси ме гледа, изядох и сладкишите на господаря ми, защото той беше изгубил апетит. (Може да съм малко плашлив, но мразя да ме заплашват и бях решен да скрия ужаса си от Уолси и подобните му.) Лорд кардиналът отпи от чашата си, тананикайки си тихичко някаква мелодия.

— Видяхте ли как умря Комптън? — внезапно попита той.

Бенджамин кимна.

— Това не беше нужно, чичо.

— Аз определям кое е нужно и кое не — сопна му се кардиналът. — Комптън беше предател. — Уолси се облегна и облиза устни. — Има връзка между смъртта му и тази на Селкърк.

— Какво престъпление е извършил? — попита Бенджамин.

— Комптън, член на Les Blancs Sangliers , купил отровен мехлем от един магьосник. Намазал с него стените на кралската стая, надявайки се да убие краля. Беше заловен и разпитван, но не разкри нищо. А това много прилича — ядосано заключи Уолси — на твоите срещи със Селкърк. Ти не откри нищо, а сега сме изправени пред главоблъсканица: как е възможно мъж, заключен в стая, да бъде убит. Освен това не сме открили и следа от отровата, нито как е влязъл и излязъл убиецът. — Кардиналът се намести на стола. — Както казва доктор Агрипа, отровителят трябва да е влязъл, за да остави бялата роза. Предполагам, че при екзекуцията на Комптън сте забелязали някакъв негодник да хвърля такива цветя към бесилото?