Пол Дохърти - Убийствата на Бялата роза

— Проклет да съм, господарю! — прошепнах аз. — Какво означава това?

— Селкърк — отвърна Бенджамин — непрекъснато повтаряше първите два стиха. Може би това е някакъв тайнопис? И всяка дума има някакво скрито значение?

— Е — казах горчиво, — поне имаме какво да покажем на кардинала, когато изпрати за нас.

Думите ми се оказаха пророчески. Следващото утро беше ясно и ведро. Силното слънце вече топеше речната мъгла, когато Мелфорд влезе в стаята ни и съобщи:

— Милорд кардиналът иска да види и двама ви. Освен това нареди по пътя да ви покажа нещо.

Знаете ли, усетих какво предстои, още докато грабвахме наметките си, за да последваме Мелфорд вън от Тауър. Най-ужасните ми страхове се потвърдиха, когато, вместо да вземем лодка, Мелфорд ни поведе през Олдгейт и по вонящите градски улици. Бенджамин се приближи към мен.

— Какво смяташ, че ще стане, Роджър? Къде ни води Мелфорд? Ядосан ли е чичо ми кардиналът? Аз не съм убиец.

— Сигурен съм, че няма за какво да се тревожим — излъгах аз. — Мелфорд ще ни покаже чудесата на града, може би ще ни купи сладкиши и пай от гостилниците. Може би ще отидем да видим мечките или ще пием в някоя уютна кръчма.

Господарят ми се усмихна и угрижеността се разсея като облак от откритото му лице. Отместих отчаяно поглед. (В някои отношения той беше толкова невинен!) Продължихме покрай църквата „Сейнт Милдред“, Скалдинг Али и Поултри Комптър. Показах на Бенджамин къщата близо до Уолбрук, която сър Томас Мор си беше купил наскоро, както и домовете на други придворни сановници. Трябваше да бърборя, за да се успокоя. Минахме през Чийпсайд, където край разнебитените сергии на бедните търговци стояха гръмогласни чираци и ни предлагаха разноцветни конци, шапки от памучно кадифе, дрънкулки и други джунджурии.

Господарят ми, който си беше провинциално момче, спря пред една сергия, но Мелфорд се завъртя на пета и се върна с ръка върху камата. Забелязвайки раздразнението му, Бенджамин бързо остави предмета, който разглеждаше и ние продължихме.

Най-накрая стигнахме до затвора Нюгейт — огромна, грозна тъмница, прилепена към стената на стария град — ужасна гледка, която не ставаше по-приятна от миризмите и дима, идващи от близките касапници, нито от канавката по средата на улицата, задръстена с боклук. Вонята беше толкова ужасна, че Мелфорд извади от кесията си топчица ароматно вещество и я поднесе към носа си. Беше се събрала голяма тълпа и очите на всички бяха вперени към обкованите с желязо порти на затвора. Прозвуча тръба и пронизителните й звуци смълчаха тълпата. После, при вида на отварящите се врати, се надигна рев. Дори търговците, които бутаха колички, натоварени с кошници хляб, готвено месо и плодове, спряха да търгуват и вдигнаха поглед.

Видях кон, между чиито уши танцуваха три черни пера. Прозвуча барабан и с всеки удар тълпата наоколо се смълчаваше все повече. Видяхме барабанчика да върви пред каруца, заобиколена от пазачи със свалени наполовина алебарди. Каруцарят беше облечен от главата до петите в черна кожа, а лицето му беше скрито от алена копринена маска с процепи за очите и устата. Самата каруца беше голяма и украсена със символи на смъртта. В нея стоеше мъж, чиято червена коса блестеше на слънцето. До него свещеник мърмореше молитва за умиращите. Спомних си делото в Ипсуич и разбрах какъв ужас ни предстои.

Вгледах се между ритлите на каруцата и забелязах евтиния ковчег от борово дърво. Лицето на господаря ми стана пепеляво. Помислих, че ще припадне или избяга, но Мелфорд беше застанал между нас, принуждавайки ни да следваме каруцата на смъртта. И ние го направихме, като оплаквачи, докато процесията бавно се виеше към Елмс в Смитфийлд, спирайки само в кръчмата „При Ангела“ за обичайната халба ейл за смъртника.

Личеше, че има нужда от нея; лицето му беше пурпурна маска от рани. Едва се държеше на краката си; по голите му рамене се виждаха червени следи от камшик, а едната му ръка висеше неестествено отпусната. Най-накрая каруцата стигна до голямата бесилка, издигната високо на платформата близо до дръвника, в който беше забита огромна брадва. Друг палач, облечен в мръсна престилка, закуца през платформата и сложи примката на шията на затворника. Каруцарят с алената маска шибна коня и се отдалечи, оставяйки бедния човечец да се гърчи във въздуха. Внезапно откъм тълпата полетяха бели рози и едно хлапе скочи и хвана гърчещите се крака на предателя. То го дръпна надолу тъй рязко, че дори от мястото си ясно чух как вратът му се счупи. После хлапето бързо изчезна.