Пол Дохърти - Убийствата на Бялата роза

— Скъпи ми Шалот — възторжено рече той, — много съжалявам. Заповядай.

Когато влязох, стаята беше топла и изпълнена с приятни ухания. Предадох му съобщението от господаря си и си тръгнах колкото се може по-бързо, вече убеден, че добрият доктор е могъщ черен магьосник.

Освен това реших, че е по-безопасно да си стоя в стаята. С течение на времето Бенджамин спечели доверието на Селкърк.

— Не е толкова луд, колкото изглежда — отбеляза господарят ми. Продълговатото му лице беше набраздено от умора, но хлътналите му очи бяха присвити съсредоточено.

— И каза ли ти нещо?

— Да, бърбори за Париж и за някаква кръчма, наречена „Златният петел“.

— Ами тайната му?

Бенджамин поклати глава.

— Каза, че я описал в стихотворение, но ми изрецитира само първите два стиха.

Бенджамин затвори очи.

— И какви са те?

— „От дванайсет по-малко трябва да е с три или на краля няма принц да се роди.“

Той отвори очи и ме погледна.

— А нещо друго?

Бенджамин поклати глава.

— Може би след време.

Но времето на Селкърк беше изтекло. Около десет дни, след като пристигнахме в Тауър, Бенджамин се прибра късно вечерта. Разказа ми за късната си среща със затворника, заяви, че шотландецът обичал кларета колкото мен, уви се в завивките и начаса заспа. На другата сутрин бяхме грубо събудени от тропане по вратата и ръмженето на един от пазачите:

— Трябва да дойдете веднага в Кулата на Широката стрела. Селкърк е мъртъв!

Набързо се облякохме, увихме се с наметките си, за да се предпазим от ранната утринна мъгла, претичахме през моравата, пробихме си път през тълпата слуги, коняри и войници, които стояха край входа на Кулата. Изкачихме витото каменно стълбище и влязохме в килията на Селкърк. Повечето от приближените на кралицата се бяха струпали около голямото легло с балдахин, където лежеше трупът на Селкърк, увит в чаршаф.

— Какво е станало? — извика Бенджамин.

Кейтсби поклати глава и отмести поглед. Доктор Агрипа седеше на едно столче със странна усмивка на кръглото, пълно лице; Кари, Муди и Рутвен се бяха скупчили един до друг, докато Фарингтън разпитваше четиримата пазачи. След въпроса на Бенджамин настъпи кратко мълчание.

— Селкърк е мъртъв — тихо обяви Агрипа. — Скозби смята, че е бил отровен.

Бенджамин веднага отиде до подноса с чаши и каната вино, които беше донесъл предишната вечер.

— Не ги докосвай! — кресна Скозби.

Старият шарлатанин беше влязъл отново зад нас и носеше торба, която предполагам, беше пълна с обичайните му боклуци — ножове, хороскопи и чаша за кръвопускане.

— Защо смятате, че е бил отровен? — попита Бенджамин.

Скозби се усмихна самодоволно. Отиде до леглото и дръпна изцапания чаршаф. Един поглед беше достатъчен. И приживе Селкърк не представляваше приятна гледка, но след въздействието на смъртоносната отрова изглеждаше ужасно. Косата му бе разстлана върху мръсната възглавница, изпитото му бледо лице беше получило синкав оттенък, устата му бе изкривена, очите гледаха безжизнено нагоре.

— Мили Боже! — промърмори господарят ми. — Ужасна смърт след ужасен живот. — Той се наведе и помириса устата на мъртвеца. — Определихте ли каква е отровата?

Скозби сви рамене.

— Беладона, бучиниш или арсеник. Единственото утешение е, че смъртта му трябва да е била бърза.

— И подозираш, че е бил отровен с виното? — попитах аз.

Скозби се доближи и помириса гарафата и чашата. Негодникът не бързаше. Знаеше кой ги е донесъл. Затова си налях чаша и я изпих на един дъх.

— Господарят ми не го е отровил! — извиках.

(Това е най-смелата постъпка през живота ми.)

— Надявам се — язвително рече Скозби, — иначе ще умреш до един час.

— Не само изглеждам добре, мастър Скозби — казах му, — но и се чувствам добре, което не може да се каже за теб!

— Не се карайте — намеси се доктор Агрипа. — И никой да не излиза оттук. Има още нещо, нали?

Фарингтън отиде до масата, отмести парче пергамент и хвърли на пода една увехнала бяла роза.

— Селкърк беше открит на леглото. Тази бяла роза открихме на писалището.

— Бялата роза на Йорк е и емблема на Les Blancs Sangliers — промърмори Кейтсби.

След думите му в стаята настана мълчание, но Бенджамин не се остави да бъде сплашен.

— Чакайте малко — каза той решително. — Селкърк беше вечерял преди да отида при него снощи — нали?

Фарингтън кимна.

— Дойдох тук с гарафа вино. И храната, и виното за Селкърк бяха опитани от пазачите, нали?