Пол Дохърти - Убийствата на Бялата роза

Гледах нещастния луд и се чудех защо е толкова важен за тях. Рутвен, единственият член на свитата на кралицата, който се отнасяше към нас поне донякъде дружелюбно (защото останалите приемаха Бенджамин като шпионин на кардинала), ни беше разказал малко за Селкърк: че бил лекар на крал Джеймс и пътувал с него до Флодън. След смъртта на краля избягал в чужбина, първо в Ниските земи, а после във Франция.

— Бог знае защо бедничкият си е загубил ума — беше промърморил Рутвен.

Сега аз също се чудех каква е причината, докато Селкърк седеше на писалището си и дългите му, костеливи пръсти разместваха късове пергамент. Бенджамин разговаряше с него, припомняше му срещата им в Диеп. Понякога лудостта сякаш изчезваше и Селкърк отговаряше разумно и разбираемо, но после умът му отново започваше да блуждае. Той ломотеше нещо на шотландски диалект или вземаше пергаментите от писалището и започваше да ги чете, сякаш не бяхме там. Дори позволи на Бенджамин да ги погледне.

— Откъслечни стихчета — промърмори господарят ми и погледна Селкърк в очите. — Кой ги е писал?

— Кралят беше добър поет — отвърна мъжът. — Той и Уили Дънбар. — Селкърк се усмихна лукаво. — А някои съм написал аз.

Той ни подаде още няколко парчета пергамент и аз се зачетох. Прости ми, Боже, бяха безсмислени като някой отдавна забравен език; просто думи и фрази, някои на английски, други на шотландски диалект, но нито една не беше смислена. Въпреки това Бенджамин се отнасяше мило със затворника — като с дете, говореше му тихо, задаваше му въпроси, печелеше доверието му. Всеки ден ходехме при него. Бенджамин винаги носеше голяма гарафа вино и поднос с чаши. Всеки път пазачите пред вратата на килията оглеждаха чашите и опитваха от виното, а икономът Фарингтън винаги ни придружаваше. Най-накрая не издържах.

— Горкият човечец е луд! — възкликнах аз. — Кой би искал да му навреди?

Фарингтън се намръщи и дебелите му, черни вежди се сключиха.

— Бог знае — нацупено каза той. — Но заповедите са си заповеди, а те идват от най-високо място.

Зададох същия въпрос и на Кейтсби, но той само сви рамене и промърмори:

— Селкърк е по-важен, отколкото си мислиш.

Затова оставих нещата, както си бяха. Признавам, че се възхищавах на ума и способностите на Бенджамин. Обикновено той оставяше Селкърк да си ломоти, но когато разумът му се прояснеше, бързо му задаваше въпроси.

— Какво толкова важно знаеш? Кои са Les Blancs Sangliers? Защо си затворен в Тауър?

И продължаваше в този дух. Наблюдавах Бенджамин и започнах да разбирам защо чичо му го е избрал за тази работа. Една вечер, докато се разхождахме ръка за ръка около Бялата кула, му казах:

— Господарю, изглежда ти се удава да общуваш с този нещастен луд.

Бенджамин спря, тялото му се стегна и той отправи поглед в мрака.

— Да, да — промърмори. — Имам опит в това. Чичо го знае.

После ме изгледа, внезапно помрачнял. Повече не настоях.

Най-накрая ми омръзна да ходя при Селкърк, затова се извиних и дни наред обикалях из Тауър. Кралската крепост беше мрачно и зловещо място; коридори, които свършваха внезапно, вити стълбища, които не водеха наникъде. Попитах един от пазачите защо е така.

— Някои хора идват тук — промърмори той, поклащайки глава — и умират в килиите си, на дръвника или на бесилото. Някои пристигат и просто изчезват заедно с килиите си. Вратите се свалят, всички отвори се зазиждат и те остават вътре, докато умрат.

Да, Тауър е мрачно, дяволско място. Понякога нощем чувах странни писъци, които обсебваха сънищата ми и ги изпълваха с кошмари. Чудех се дали ги издават нещастниците от стаите за мъчения или духовете на онези, зазидани в стените на голямата крепост.

Също толкова плашещи бяха и хората, които живееха тук. Загадъчният доктор Агрипа влиташе и излиташе от Тауър като прилеп, за да изпълнява заповедите на кардинала. Веднъж Бенджамин ме изпрати в покоите му, които гледаха към църквата „Свети Петър в окови“. Доколкото си спомням, следобедът беше доста горещ, бледото слънце припичаше през воала речна мъгла, която се просмукваше над стените и през портите на Тауър. Почуках на вратата на доктора. Отговор не последва, затова я отворих. Агрипа седеше на пода. Обърна се към мен с разкривено от гняв лице.

— Вън! — изрева. — Мислех, че вратата е заключена.

Бързо затворих вратата, но успях да доловя мирис на изгоряло като от празно котле, забравено над буен огън. А в стаята беше студено, леденостудено като в полята през мразовит зимен ден. Изчаках пред вратата. След малко доктор Агрипа отвори и лицето му се разцъфна в очарователна усмивка.