Пол Дохърти - Убийствата на Бялата роза

Открихме града, стиснат в последната прегръдка на ужасна болест, която предизвикваше силно потене, вмирисване, зачервяване на лицето, непрестанна жажда и убийствено главоболие. Най-накрая по кожата се появяваха обриви, от които избиваше кръв. След това единственото утешение беше, че смъртта настъпваше бързо. Болестта връхлиташе хората по улиците, на работа, в църквите и те се прибираха, за да умрат. Някои умираха, докато отваряха прозореца, други, докато играеха с децата си; хора, веселили се на обяд, до вечерта бяха мъртви. Видях как гъста тълпа тича по улиците по-далеч от заразените. За щастие аз не се разболях, но Кейтсби се зарази в хана, където бяхме отседнали — „Червеният език“ на Грейсчърч Стрийт. Доктор Агрипа купи живак и беладона, смесени със свинска кръв, към които беше добавена отвара от драконов корен и мъничко стрит рог от еднорог. Той накара Кейтсби да изпие това, докато правеше странни знаци във въздуха. Въпреки това представление, Кейтсби оздравя и доктор Агрипа обяви, че вече е безопасно да се отправим към Тауър.

Минахме през Ийстчийп и Малкия Уелс — районът около Тауър. Лондон поначало си е мръсен град, но след тази зараза беше кошмарно мръсен; навсякъде гъмжеше от мухи и въшки, а непавираните улици бяха покрити с какви ли не остатъци. Огромни купчини боклук се издигаха нависоко, пълни с мръсна тръстика, изхвърлена от къщите и кръчмите, вонящи на храчки, повръщано и кучешки лайна. Тауър беше напълно изолиран от тези миазми. Позволиха ни да минем по високите му мрачни коридори едва след като доктор Агрипа съобщи името на Уолси и показа необходимите писма и заповеди.

За първи път влязох в кървавата крепост с високи стени, огромни кули, подвижни мостове и ровове, амбразури и укрепени порти. Щом човек преминеше през концентричните отбранителни пръстени, ширналата се морава, кралските покои, наполовина облицовани с дърво и изчистената красота на Бялата кула привличаха окото и радваха ума с изящната си архитектура. Разбирате ли, когато бях млад, Тауър още беше дворец, Лъжливият крал Хал не го беше превърнал в свой ловен район, където всичките му противници щяха да срещнат ужасна смърт — сър Томас Мор, шегувайки се с палача; Джон Фишър, твърде стар, за да се изкачи по стъпалата до бесилото, Ан Болейн, екзекутирана от ръката на специален палач, нает от Кале, след като прекара вечерта преди смъртта си в разговор с мен и упражнения как да сложи глава на дръвника; Катрин Хауърд, малка фигурка в черно, която мина, препъвайки се през Портата на предателите и смело посрещна смъртта на ешафода в полумрака на зимната утрин. Но предполагам, че дори тогава крепостта е имала свои тайни: мрачни подземни тъмници, зле осветени коридори и стаи за мъчения, пълни с ужасяващи механизми, които разкъсваха тялото и пречупваха духа. Зловещо място без изход, в което по-дълготрайният престой не беше приятен.

С Бенджамин получихме малка влажна стаичка високо в кулата Бейуорд, която гледаше към северния бастион и дълбокия ров, пълен с жабунясала вода. Тесният прозорец беше закован с дъски, в които бяха пробити дупки, за да може да се гледа навън и да се проветрява. Имаше два сламеника, сандък със счупени ключалки, леген с вода и забит в стената клин, на който да окачваме дрехите си. Имах чувството, че сме затворници и непрестанно проверявах дали вратата не е заключена и залостена.

Пристигнахме късно следобед, когато слънцето залязваше и от реката нахлуваше влажна мъгла, затова Бенджамин настоя да получим мангал и дърва за огън. Плещестият иконом Джон Фарингтън кисело се съгласи и изскочи навън, мърморейки, че не е кръчмар и че в Тауър има прекалено много гости. Същата вечер се срещнахме с приближените на кралица Маргарет, когато се събраха в голямата зала за вечеря. Беше студено и мрачно помещение с голи стени и мръсни рогозки на пода; единствената утеха бяха буйният огън в голямото огнище и храната, която макар и проста, беше топла и в изобилие.

Доктор Агрипа ни представи на кралица Маргарет и аз вътрешно изпъшках, когато я видях. Изглеждаше си точно каквато беше — проблем за всеки мъж, който се приближи на миля от нея. Тя седна на отделна маса и ни загледа, докато отпиваше прекалено бързо от голямата си чаша вино. Русата й коса беше покрита с фин воал от бял тюл, а месестият й нос и пронизващите очи показваха родството й с Тюдорите. Лицето й беше широко и пълно, устните — плътни и чувствени, закръгленото й тяло в обсипаната й със скъпоценни камъни дреха излъчваше неутолим плътски глад. Похотлива си беше Маргарет. Несъмнено достави удоволствие на много мъже, но всички си платиха за това. Беше гореща като маша и обичаше будоарните удоволствия повече от всички други. Съпругът й съвсем наскоро беше убит при Флодън, когато тя, бременна с детето му, вдигна полите си за граф Ангъс. Уплаших се от начина, по който кралицата разглеждаше Бенджамин — с полуотворена уста и непрестанно овлажняваше устни с връхчето на езика си, сякаш гледаше коледен подарък, който гореше от нетърпение да разопакова.