Пол Дохърти: Убийствата на Граала

Готов съм. Отворил съм покрито с кожа ковчеже, върху което с избледнели златни цифри е изписана годината 1522. Извадили сме останките от тези отминали, зловещи и кървави времена. Лежат пред мен на писалището. По някои от тях има тъмни морави петна, там, където виното се е разливало от чашата, други петна са тъмночервени — следи от кръвта на някой нещастник и негодник. Пръстенът, който ми върнаха, не е от значение. Не откъсвам очи от алените нишки — ивици здрава коприна, толкова светли и пропити с толкова мъка. По онова време те криеха у себе си тайни, чийто корени стигаха назад чак до времето на крал Артур.

С притворени очи, мислено, призовавах миналото. Почти чух гласа на Бенджамин, а пред очите ми се мярна мургавото му лице с язвително изражение, но добри очи и върлинестата му прегърбена фигура, която криеше безчет достойнства. По онова време бях съвсем друг човек. Не бях уважаван земевладелец, а обикновен кралски поданик, високомерен празноглавец, когото племенникът на Уолси спаси, за да разнищва с него тъмните предателства в двора на Хенри.

Гледах поставената в златна рамка картина, която виси на отсрещната страна в стаята ми. Бледо подобие на онова, което бях в разцвета на силите се. Веднъж Уил Шекспир ме помоли да опиша сам себе си.

— Бях гладен, мършав негодник — отвърнах му аз. — Лъжец, опърпан измамник с хлътнали очи, дрипльо, комуто нищо не убягваше.

Уил ми благодари и, както винаги, използва описанието в една от пиесите си. Ще откриете същото описание в „Комедия от грешки“, произведение с тънък хумор, за чиято постановка платих със злато от собствения си джоб.

Нека да не прахосваме повече време и да не се отклоняваме от работата. Завесата е дръпната, така че нека проклетата пиеса да започне. Ще прогоня призраците от ума си. Ще прочистя душата си от демоните, ще им наредя да се върнат обратно в преизподнята и да предадат на своя господар сатаната, че аз ги пращам там. (Между другото, ще откриете същата реплика в една от пиесите на Уил Шекспир. И тази реплика също зае от мен!)

След завръщането ни от Франция през лятото на 1521 година, великият кардинал Томас Уолси беше оставил своя племенник и мой господар Бенджамин Даунби известно време на мира. Чак после разбрахме, че съвсем други ядове са се струпали на главата на стария Том. Виждате ли, великият кардинал си имаше постоянен кошмар: как да държи под контрол краля. Говореше се, че използвал вълшебен пръстен, с който призовавал демони и че плащал на най-изкусната измежду магьосниците — някаква блудница, известна под името Мабел Бриг, да се подлага на „сатанински пост“, само и само за да властва напълно над краля.

Глупак си беше старият Уолси. Така му и казах, когато на смъртния си одър в абатството Лестър, проклинаше всички принцове наред и най-вече Хенри.

Хенри VIII, изчадието му адово, мислеше само с главата в гащите си, а пък в душата му цареше пълен хаос. Обърна се против Църквата, макар уж да беше верен католик; имаше отлично образование, но уби горкия Том Мор; горещото му приятелство се изпаряваше, щом приятелите му омръзнеха; на всичкото отгоре и любящ съпруг беше, докато окото му не зърнеше някоя нова хубавица.

Може и да сте чели как Хенри искал да има наследник и как е отхвърлил и двете си дъщери. Първата му дъщеря беше горката Мери. Оттам идваха и всичките й беди, да знаете. Във всички мъже Мери все търсеше баща си. Щом и в мен го търсеше, ясно е колко отчаяна е била. Великата Елизабет, дъщерята на Болейн, е втората. Нали е странно? В Ада сатаната сигурно се киска. Старият Хенри все искаше момче, а отхвърлената му дъщеря, Елизабет, се превърна в най-великия монарх, възкачвал се на трона на Англия. Обърнете внимание: Елизабет уж беше негова наследница. Истината не е съвсем такава и никой друг освен мен не я знае… Но ще дойде време и място и за тази история.

Хенри се подчиняваше сляпо на похотта си. Беси Блънт, Луси Роуз бяха само негови краткотрайни прищевки. През лятото на 1522 година обаче вкусът му към жените претърпя промяна. Благоразположението му се прехвърли върху жените от рода Хауърд: Елизабет Хауърд, майката на Ан Болейн, вече беше ощастливила с присъствието си ложето му, по-голямата й сестра, Мери, и тя. Тогава дойде ред на самата Ан — тази току-що завърнала се от Франция и пълна с кокетство мургава, сладострастна вещица. Носеше се в сатенени рокли, с фусти от фина дантела и виненочервени обувки с висок ток. Имаше тъмни като маслини очи, а изящните й ръце пърхаха като криле на пеперуда.