Пол Дохърти: Убийствата на Граала

През нощта, за която иде реч — пак беше валял сняг и дебели преспи покриваха снежното поле, — призраците се появиха отново и ме събудиха. Седнах в леглото си с балдахин, дръпнах завесите и вперих поглед през големия, издаден над добре поддържаната морава пред къщата ми прозорец. Изгря призрачно бяла луна, в небето затрептяха сребристи звезди. От двете ми страни тихо похъркваха сестрите Фийби и Марго — закръглени, с изобилна сочна плът. (По-добър начин от този да се сгрее човек в леглото посред зима няма!) Зареях поглед над ливадите, обзет от мисли за минали работи, когато съзрях черна сянка като грамаден прилеп да се приближава към къщата. Бях сигурен, че не можеше да е друго освен пратеник на сатаната.

(Капеланът ми се подсмихва. Няма да е лошо да е по-въздържан! „Прилича ми на препиване с вино“, хихика той. Не стане ли по-въздържан, ще му отнема възглавниците, върху които седи. Ще го направя като нищо — не се и съмнявайте — и тогава това джудже ще трябва да положи задника си направо на твърдо дърво!)

Наистина видях да се приближават сенки — призраците на мъже, кошмари от миналото ми.

На другата сутрин пристигна странник, преминал по пътищата, покрити с дълбок сняг. У себе си носеше писма и заповеди, които му разрешаваха достъпа до сър Роджър Шалот, таен съветник на краля, рицар на Бат, рицар на Жартиерата, мирови съдия, военен съветник, маршал на Ордена на свети Михаил. (Даде ми го някакъв благородник, който се титулуваше Цар на всички руси — по-жесток кучи син не се е раждал.)

Приех странника в тайния си кабинет зад гоблените в голямата зала. Началникът на моята стража стоеше зад мен с изваден меч. Попрехвърлил съм деветдесетте вече, но старият Шалот още има врагове. Тайните агенти на много короновани особи все така жадуват да получат наградата за главата ми задето са ми светили маслото. Та бъдете нащрек, ако се каните да се примъкнете тайно към мен.

Точно тъй, предпазливо, подходи и този мъж. Спря пред портата, през която се влизаше в моите земи. Да беше влязъл без позволение, ирландските ми хрътки щяха да го разкъсат на парчета. Ако му се разминеше разкъсването, веселяците от моя отряд наемници щяха да го обесят на най-близкия клон.

Както и да е, приех го в тайния си кабинет. Единствената светлина там идваше от жаравата в мангалите и свещите от чист восък, чиито пламъци упорито и непрестанно разпръскваха мрака. Светлината ми бе достатъчна, за да го огледам. В същото време скрити в мрака оставаха големите и малките сандъци, запечатаните пакети, заключените с катинари кутии, в които са прибрани книжата на Шалот. Завещанието на миналото, пълно със зловещи убийства, бе струпано покрай стените наоколо.

Мъжът изглеждаше безличен, стар и оплешивяващ, с мургава кожа, но ми хареса погледът му, ясен и открит. Напомни ми за моя някогашен господар, Бенджамин Даунби, племенника на оня тлъст мръсник кардинал Уолси, в служба на когото се трепехме в продължение на доста години.

Посетителят ми приседна, без да ме изпуска от очи.

— Не можете да се сетите кой съм, така ли? — рече той.

Говореше безукорно английски, макар да се долавяше лек акцент.

— За Бога! — отвърнах му. — Всекиго ли трябва да помня?

Донесените от него препоръки лежаха на писалището пред мен, огледах ги. Носеха печатите на Елизабет Английска. Хубава мома беше зеленооката Елизабет, дъщерята на Болейн. (Не казвам, че е дъщеря и на Хенри VIII. Тлъстият му кучи син! От Великия убиец не можеше да зачене никоя. Известно ми е кой е истинският баща на Елизабет, но няма да ви кажа. Или поне не сега. Друг път, може би.)

— Защо й е на кралицата — попитах — да ти дава тези препоръки?

Мъжът сви рамене и се поприведе към мен. Капитанът на моята стража леко докосна с меча си рамото на мъжа, като предупреждение, че доста се е приближил.

— Кой сте вие? — попитах.

Мъжът отметна плаща си и отдолу се показа аленочервената риза и осмоъгълният кръст на Ордена на йоанитите 1 1 Малтийски орден, създаден още преди кръстоносните походи от бенедиктински монаси като втори рицарски орден след Ордена на тамплиерите. Рицарите се наричат в началото „йоанити“ (на патрона си св. Йоан Кръстител) или „хоспиталиери“ (от лат. hospitale — гостоприемен; hospital = болница, лечебница). — Бел.прев. , повече известен като Орденът на хоспиталиерите. Въздъхнах и се усмихнах.

— Както отбелязах вече — продължи гостът ми — не можете да се досетите кой съм, сър Роджър. Аз съм Джон де Колини, рицар-хоспиталиер, водач на Ордена, но съм роден в Темпълкъм в Съмърсет.