Пол Дохърти: Гнездо на усойници

— Какво правим тук? — попитах, загледан с любопитство в малките островърхи къщички, край които минавахме.

— Дойдохме да вземем един човек.

— Кого?

— Едуард Трокъл — отвърна Агрипа.

— Кой е той?

— Беше лекар на стария крал, а през първите години от царуването му — и на Хенри. Той го вика в Лондон.

Бенджамин спря коня си.

— Нали каза, че кралят не иска да си спомня за миналото?

Агрипа също дръпна юздите и се усмихна.

— Това е нещо различно. Хенри има, как да кажа, деликатно заболяване. Вените на десния му крак се спукаха и се превърнаха в незарастваща язва.

— Няма ли лекари в Лондон? — попитах.

— Има и други проблеми. Още по-деликатни.

— Искаш да кажеш, че е хванал лоша болест? — попитах.

Агрипа се намръщи и ми показа с жест, че е по-добре да снижа гласа си. Макар че никой не ни обръщаше внимание… Хората на Улси бяха съзрели една хубавичка млекарка и бяха заети да я задяват и да правят неприлични жестове.

— И още как — каза Агрипа. — Чувал ли си за френската болест?

Хвърлих бърз поглед към Бенджамин. Съдбата си беше отмъстила на Хенри VIII. Преди години кралят беше отнел съпругата на един от придворните си. Този благородник дори им беше сводничил, позволявайки на Хенри да се добере до копринената постеля на жена му. Но онова, което Хенри не знаеше (за разлика от своя придворен), бе, че красавицата носеше френската зараза, ужасна болест, която за първи път се появи между френските войници, които мародерстваха в Южна Италия. Тази напаст се проявяваше в открити рани по гениталиите, които първо посиняваха, после почерняваха и накрая загниваха. В по-лекия си вариант болестта проникваше в кръвта, тровеше телесните течности и разводняваше мозъка така, че човек полудяваше.

— И Хенри смята, че Трокъл ще го излекува?

Агрипа сви рамене.

— Има му доверие. На идване го посетих и му предадох поканата на Улси. Дано старецът да е готов!

Излязохме от Удфорд и поехме по пътя, който се виеше през гъстата гора Епинг. Когато стигнахме до кръстопът, Агрипа спря пред една порта, зад която се виждаше просторна триетажна къща, боядисана в черно и бяло, с червени керемиди. Беше наистина много красива с лъскавите си черни греди, блестящо бялата мазилка и големия комин, който минаваше отстрани. Бенджамин, Агрипа и аз слязохме от конете и тръгнахме по градинската алея. От двете й страни растяха много цветя и въздухът бе изпълнен с аромата им: имаше невени, иглики, кандилки, виолетки, рози, карамфили и шибои.

Агрипа почука на вратата, но в къщата беше тихо. Опита още веднъж.

— Няма ли прислуга? — попита Бенджамин.

— Прилича на господаря си, стария крал — усмихна се Агрипа. — Всичко би направил, за да спести някоя пара.

Този път той потропа силно на вратата, но отговор отново нямаше. Тогава Агрипа натисна дръжката и отвори вратата. В застлания с каменни плочи коридор не миришеше добре. Лъхаше неприятно на застояло, но имаше и още нещо — дим не от дърва, а като от огън, в който е изгаряна смет. Минахме през стаите на долния етаж — малка дневна, килер и кухня — но в тях нямаше никого. Качих се по стълбите и тръгнах по галерията. Видях врата, която не беше затворена. Бутнах я и се озовах в спалнята на Трокъл. Тук миризмата на изгоряло беше по-силна. Голямото закрито огнище беше пълно с пепел. Капаците на прозорците бяха затворени. Извадих огнивото си и запалих свещ. После отворих капаците, обърнах се и едва не изпуснах свещта от страх. Близо до леглото имаше огромна вана, в нея лежеше старец, чиито ръце бяха отпуснати в червената вода. Над него бръмчеше рояк мухи. Много трупове съм виждал през живота си, но този беше особено отвратителен. Бръснато теме, изпити бузи, кървавочервени венци и полуотворени очи, а и тялото… мръснобяло, отпуснато във водата.

Оставих свещта на една маса и повиках Бенджамин. Двамата с Агрипа дотичаха и с ужас се взряха в отблъскващата гледка.

— Хайде! — подкани ни Бенджамин. — Да го извадим от водата.

Той застана зад ваната и хвана мъжа под мишниците. Затворих очи, бръкнах в отвратителната вода и го хванах за кльощавите глезени. Сложихме го на килима. Помня, че килимът беше дебел, мек и опръскал с кръв. Изправих се и се отдалечих, сложил ръка на устата си, за да овладея желанието да повърна.

— Убит ли е? — попитах.

— Съмнявам се — отвърна Бенджамин. — Виж, Роджър.

Колебливо се върнах и погледнах надолу. Дланите на стареца бяха обърнати нагоре. Вените на двете му китки бяха жестоко прерязани.