Пол Дохърти: Гнездо на усойници

— Нямаме време за губене — заяви Бенджамин. — Сещаш ли се за стария хълм?

— Онзи, който гледа към мелницата ли?

— Да, Роджър, смятам, че там някога е имало древна крепост.

Отново изстенах на ум. Мастър Бенджамин, верен последовател на новата наука, имаше добро сърце и любопитен ум. Владееха го две големи страсти — алхимията и старините. (Би трябвало да спомена и третата — неговата луда любима Джоана. Прелъстена от благородник, тя бе загубила ума си и изпратена при монахините от ордена „Сион“ в Лондон. Горкото момиче. Доживя до осемдесет години. И до края на живота си все още вярваше, че младият благородник ще се върне. Естествено, той не би могъл. Бенджамин, който умееше да върти меча, го беше убил.)

Както казах, господарят ми беше много учен и голям любител на всичко класическо. И защо не? Беше ходил дори до Уелс, за да присъства на ежегодното състезание между поети и музиканти, и се беше сприятелил с най-талантливия поет Тюдор Алед. Купи си книгата на Джон Фицхърбърт за селското стопанство и си поръча копие от труда на Ханс Закс „Славеят от Витенберг“, поема за Мартин Лутер. (Славеят от Витенберг! Лутер беше досаден дъртак с хроничен запек! Затова и в много от писанията му, включително „Разговор на масата“, постоянно се говори за черва, изпражнения и телесни течности. У Лутер нямаше нищо, което едно добро слабително не би излекувало. Същото се отнася до любовницата му, бившата монахиня Катрин. Веднъж се запознах и с двамата; мога само да кажа, че бяха грозни като греха и напълно се заслужаваха един друг.) Какви хора съм срещал! Ще ми се само Бенджамин да беше тук и сега. Уил Шекспир щеше да го вдъхнови. Миналото лято Уил дойде в Бърфъм и постави пиесата си „Дванайсета нощ“. Помогнах му с няколко реда, особено за Малволио.

На едни величието се пада по наследство, други го придобиват; а към трети то само снизхожда. 1 1 „Дванайсета нощ“, II действие, V сцена, превод В. Петров, издателство „Захарий Стоянов“, София 1998. — Бел.ред.

Аз лично измислих тези редове. Старият Уил сбръчка веселото си лице и се взря в мен.

— Ами ти, Роджър Шалот? — попита той. — Кое се отнася до теб?

— И трите! — отвърнах му.

Шекспир се засмя по своя деликатен начин. От начина, по който ме гледаше, разбрах, че знае истината, затова се разсмях с него. Каква е истината ли? Старият Шалот е лъжец. (Писарят ми почуква с перото и ме поглежда неодобрително през рамо. Дребен пресметливец! Мазен дребосък! „Отклоняваш се!“, мрънка той. „Отклоняваш се!“)

Да, в известен смисъл е така. Но всичко, което казвам, е от значение за моята история. Ще ви разкажа за убийства, които ще ви смразят до мозъка на костите и ще накарат сърцето ви да забие като барабан; за потайни и жестоки хора! Но скоро ще стигнем и до това. Казано накратко, в онзи топъл пролетен ден господарят ми беше решил да разкопае стария хълм срещу мелницата. Тъй че на другата сутрин, въоръжени с екземпляр от „Живота на Агрикола“ на Тацит, както и с кирки, мотики и лопати, тръгнахме да копаем.

Отначало направо стенех. Хленчех, че гърбът ми пулсира от болка заради старите ми рани. Бенджамин ми се смееше. И сега го виждам, със събрана на тила коса, облечен в черен панталон, напъхан в ботушите, с разкопчана на врата батистена риза и навити ръкави. Потта се стичаше по лицето му, а ризата му беше посивяла от прах. Той ме погледна мрачно.

— Мисля, че трябва да продължаваме, Роджър. Смятам, че тук има скрити съкровища.

Повярвайте ми, копаех като луд, докато Бенджамин обузда ентусиазма ми. Не открих съкровище. Най-накрая спрях, подпрях се на лопатата и го изгледах гневно.

— Защо копаем? Имам предвид, защо тук? Защо не по-нататък?

Бенджамин посочи върха на хълма.

— Вярвам, че там някога е имало крепост. Тук трябва да е бил ровът в подножието на хълма — от двете страни на входа. Хората, които са живели тук, са изхвърляли боклука си вътре. Нещо повече, според Тацит, когато римляните дошли, завзели тези крепости и мъртвите били заровени тук. Така че копай, Роджър.

Копаех, ругаех и кълнях. Почвата стана по-рохка и забелязах нещо бяло.

— Господарю! — извиках.

Бенджамин бързо дотича. Разрови почвата с ръце и двамата се втренчихме в оголения скелет.

— Какво е това, господарю? — прошепнах. — По дяволите! — Бързо отстъпих. — Знам какво ще стане. Ще обвинят нас. Какво е това? Вещерство? Човек, заровен жив?

— Тихо, Роджър, този човек е мъртъв от над хиляда години.

Продължихме да копаем и открихме нови скелети. От време на време откривахме и стари предмети — пръстен, меч, огърлици и кожени сандали. Бенджамин ми обясни търпеливо, че сме открили гробище, сочейки черепите, всеки от които имаше дупка в челото, точно над носа.