Пол Дохърти: Гнездо на усойници

Смях се до прималяване. Когато се върнах от Лондон, открих, че нещастният ми капелан умира от ужас да не би Йосая Блекууд да ни посети. Как се смях! Колко се веселих! Минаха седмици, преди да се сети, че е бил излъган. Вдигам глава, поглеждам към дребното му, закръглено лице и се заклевам тържествено, че има позволението ми да се ожени. Ще украся църквата. Ще дам пиршество. Обещавам да не разкривам на булката нищо за миналото му при едно условие — по време на церемонията да носи маска.

Дребосъкът почуква с перото по масата. Изтрезнявам, когато споменът тропа на дверите на душата ми. Те се отварят и призраците ме подканят да се върна назад по коридора на времето, обратно в Лондон, когато Хенри и Улси държаха кралството в алчните си лапи. Да, обратно към изтънчените заговори и хитрите кроежи! Към измяната, убийството и смъртта от хиляди остриета! Там ме чака Бенджамин. Чувам почукването, то не спира. Отварям вратата и виждам, че Убийството, със зли очи и кървави ръце, стои там и ме чака.

През пролетта на 1523 година, четиринадесетата от царуването на крал Хенри VIII, с господаря ми си почивахме от работата в имението си край Ипсуич. Бенджамин се стараеше наистина, докато аз просто доказвах поговорката „Дяволът намира работа за незаетите ръце“. Бях се опитал да отворя магазинче за лекарства в селото. Бенджамин сложи край на това, когато разбра, че купувам лековете от доктор Куиксилвър, който живееше в разнебитените постройки срещу Уайтфрайърс. Бенджамин ме привика в стаята си, на издълженото му смугло лице бяха изписани обида и гняв.

— Роджър, Роджър — насочи той слабия си показалец към мен. — От кога счуканата изсушена жаба е афродизиак?

— Никога не съм казвал, че е — отвърнах му.

— Казал си го на Хик пъдаря.

— Какво можех да направя, господарю? Той е влюбен до уши в млекарката.

— Онази, която ти поучаваше на голямата ливада край реката ли?

Изругах под нос дългата памет на господаря си.

— Не мисля — промърморих, без да посмея да срещна погледа му.

— Ами свещеникът Догъръл?

— Какво за него?

Бенджамин се отпусна на стола си.

— Пастата, която си му продал, за да премахне плешивостта си. Помирисах я след неделната литургия.

Лицето ми не трепна.

— Миришеше на кравешко лайно — продължи Бенджамин.

— Това е тайно лекарство, господарю. Счукани билки и треви със специален еликсир. Ако свещеникът Догъръл се маже с него всяка нощ, ще му порасне хубава коса като моята.

Бенджамин се приведе напред.

— Не, няма, Роджър. Искам да спреш с това и да пуснеш всичко, което си спечелил, в черковния дискос — той побутна стола си назад. — Имаш остър ум, бързо око и точна ръка. Как вървят уроците по фехтовка?

— Синьор Д’Аморал — отвърнах, споменавайки португалеца, когото Бенджамин бе наел да обучава и двама ни — казва, че съм придобил големи умения.

Бенджамин се почеса по главата и мрачно погледна през прозореца.

— Чичо скоро ще прати за нас — тихо каза той.

Сърцето ми замря и стомахът ми се сви, но успях да запазя изражението си непроменено. Когато старият, дебел котарак — кардиналът, архиепископът на Йорк, първи и най-приближен министър на Хенри VIII, пратеше за своя „любим племенник“ и моята персона, това означаваше само едно — че старият Шалот щеше да се набута в кравешко лайно, хиляди пъти по-опасно от онова, което старият свещеник размазваше по глупавата си плешива глава.

— Защо мислиш така, господарю? — изпелтечих.

Бенджамин продължи да се взира в двата щита над камината. Единият беше с герба на семейство Даунби, а другият — с този на Шалот.

— Сигурен ли си, Роджър? — попита той разсеяно.

— За кое, господарю?

— Че върху герба на Шалот има изправен червен жребец? — Бенджамин ми се усмихна криво. — Този изглежда много див.

Свих рамене.

— Шалот е древна фамилия — излъгах. — Били са велики и благородни, но дошли тежки времена. Но, господарю — настоях, — какво те кара да мислиш, че „любимият ти чичо“ ще изпрати за нас?

— Просто имам предчувствие.

Тихичко изстенах и затворих очи. Миналата зима „скъпият чичо“ беше „пратил за нас“. Двамата бяхме изпратени в ледената пустош на Съмърсет, за да се разправяме с вещици, отрязани глави, „ръцете на славата“ и убийства, пързаляйки се по замръзналите езера.

— Роджър, защо си затворил очи?

Отворих ги и се усмихнах принудено.

— Молех се, господарю, просто се молех за здравето на „скъпия чичо“.