Пол Дохърти: Гнездо на усойници

— За какво сме му потрябвали сега? — попитах.

Агрипа беше станал от масата за вечеря и бе излязъл навън, за да гледа нощното небе. (Или поне така ни каза! Аз лично смятам, че отиде да разговаря с тъмния ангел, който му бе покровител.) Бенджамин си оставаше умислен, както преди пристигането на Агрипа.

— Не знам, Роджър — промърмори той. — Но Агрипа спомена, че в Лондон е станало ужасно убийство и „скъпият чичо“ иска веднага да се явим там.

— Но той е в двореца Елтъм! — възразих.

— Трябва да отидем там. А ако „скъпият чичо“ не е в резиденцията си, да продължим към двореца Уестминстър.

Изпъшках и се облегнах на тапицираното кресло, загледан в останките от фазана, с който бяхме пирували.

— Кой е бил убит? — попитах заядливо. — Кралят ли?

Бенджамин се усмихна.

— Човек, близък на краля. С времето ще научим всичко.

(Да, дявол го взел, научихме! След като през следващите няколко седмици бях преследван от турски корсари, кръвожадни тайни шпиони, отровни змии и наемни убийци, честно мога да кажа, че с времето научихме всичко! Но това тепърва предстои. Бързам да продължа.)

Напуснахме имението рано на другата сутрин. В близкото село се срещнахме с малката група наемници на Агрипа. Бяха облечени в черно и червено, цветовете на Улси и носеха златен монограм TC , който означаваше Thomas Cardinalis, на наметките си, както и върху малките знамена, които държаха. Човек не би могъл да предположи, че са хора на кардинала! Виждал съм по-добре изглеждащи трупове на бесилката в Смитфийлд, след като бяха престояли седмица там! Това беше най-проклетата банда негодници, престъпници и облечени в коприна негодници, които някога са се наричали християни. Сред тях винаги се чувствах добре. Те излязоха от кръчмата и ме прегърнаха като отдавна загубен брат. Веднага потърсих кесията си, за да се убедя, че не е била отрязана и им изкрещях да стоят далеч от дисагите ми. Естествено, наложи се да платя някои дългове. Лъжеха на зарове по-добре от мен. Със смях възразих, че съм забравил за това, докато наум се заклех да си възвърна загубите при първа възможност. Още пазя заровете, които откраднах от тях — едната им страна беше старателно олекотена, така че се знаеше какво ще хвърлиш. (Капеланът ми захвърля перото и подскача върху възглавницата: „Измамил си ме! Измамил си ме!“ — крещи той. Естествено, че го направих! Не мога да му върна парите, защото ги похарчих. Това да му е за урок — никога не играй комар, особено с мен.)

Пътувахме цял ден. Местността беше прекрасна, наливаше се под слънцето като зреещо грозде. Живите плетове бяха яркозелени, житата — избуяли. Тревата по ливадите беше висока и тучна за радост на охранения добитък, който я пасеше. Но от време на време виждахме изоставени ферми, запустяващи села и поля, които вече не се обработваха, а бяха превърнати в пасбища за охранени овце с къси опашки. Рано на втората сутрин, след като бяхме тръгнали от Ипсуич, Бенджамин спря на билото на един хълм и се загледа в полята, които се простираха пред нас.

— Преди четиридесет години — обясни той — цялата тази земя се е обработвала.

Посочи по-нататък по пътя, където хора, пропъдени от земите си, излизаха от едно село.

— Тези гледки стават все по-чести — продължи той. — Богатите изхвърлят бедните от земята им и пускат там овце, за да продават вълната в чужбина — той стисна здраво юздите на коня си. — Роджър, когато минем покрай тях, дай им някакви пари. Всичко това ще свърши зле.

— Ще свърши с кръвопролитие — промърмори Агрипа. — В западните провинции вече има въоръжени бунтове! Буреносните облаци се събират!

— Не е ли учил история кралят? — попита Бенджамин, пришпорвайки коня си.

Ръката на Агрипа се стрелна бързо и го улови за рамото.

— Не споменавай за миналото — прошепна той. — Когато се срещнеш с краля, не говори за баща му или за младостта му. Негово величество би искал да забрави всичко това.

С тази загадъчна забележка той ни поведе отново. Изостанах, за да раздам няколко монети на групата бледи и парцаливи мъже. Костеливите им пръсти, мръсни и мазолести, сграбчиха монетите, но когато продължих, те плюха след мен.

В началото мислехме, че ще се движим по главния път към Лондон, но на един кръстопът Агрипа пое на запад през Епинг до малкото селце Удфорд — скромно и тихо място, почти скрито в сянката на голямата енорийска църква „Света Богородица“. Агрипа ни обясни, че някога процъфтяващото село Удфорд не успяло да се възстанови от голямата чума преди двеста години.