Пол Дохърти - Кулата на смъртта

Двамата се срещнахме в салона на „Върбата“.

— Роджър! Моето скъпо, скъпо момче!

Куиксилвър сграбчи ръката ми и сърдечно я разтърси. Аз се усмихнах и казах на кучия син да ми върне пръстена, който току-що беше смъкнал от пръста ми. Мошеникът му с мошеник се ухили и ми го подаде.

— Освен това искам да държиш ръцете си далеч от кесията ми! — изръмжах. — И не се опитвай да ми пробутваш номерата си, Куиксилвър! Да не започнеш сега да трупаш разни сметки, които после да изпратят на мен — поставих две златни монети пред него. — Вземи тези сега, а когато приключиш, ще получиш още три.

Монетите изчезнаха, преди да успея да мигна — името на доктора беше съвсем уместно 16 16 Quicksilver (англ.) — живак; бърз, непредсказуем. — Б.пр. .

Куиксилвър седна, повика кръчмаря и надуто поръча най-доброто, което кухнята можела да предложи. После, макар да беше кльощав и поне шейсетгодишен, докторът яде като кон и през цялото време не спря да ми задава въпроси. Защо съм го бил повикал? Да не би да съм имал нови лекове? Какво съм искал от него?

И така, аз му разказах всичко за Голямата уста и домочадието й. Куиксилвър ме изслуша внимателно, а после се облегна в стола си и се разтресе от смях.

— За Бога, Шалот, сега цялото семейство ще трябва да се завре в нужника! Какво казваш — сложил си и анасоново семе? Майко мила, кожата им ще се покрие с обриви!

— Откъде знаеш? — сопнах се аз. — Нали си шарлатанин!

Лицето на доктора изведнъж помръкна и за миг аз видях един съвсем друг човек. В следващия момент си дадох сметка, че не ми е известно абсолютно нищо за Куиксилвър — не знаех нито кой е в действителност, нито откъде идва.

— Ех, Роджър — размаха показалец той. — Аз никога не съм те обиждал. А колкото до мен — знай, че не съм такъв, какъвто изглеждам.

— Повечето хора не са — заядох се аз, но после видях гнева в очите на Куиксилвър. — Съжалявам — добавих бързо и дарих доктора с най-очарователната си усмивка. — Наистина съжалявам и ти обещавам, че когато свършиш работата, ще ти платя не три, ами четири монети.

Събеседникът ми обаче явно си беше спомнил нещо неприятно, защото се наведе към мен и изсъска:

— Чувал съм за теб, Шалот, и знам за нещата, които си вършил за Уолси — Куиксилвър разтегли устните си в студена усмивка. — Някога аз също работех в сянката на силните на деня и се случваше да ме привикат в Тауър посред нощ, да ме отведат в някоя тайна стаичка и да ме сложат да седна до леглото на някой големец, за да изслушам изповедта му — докторът се отдръпна, сякаш беше казал твърде много. — Както и да е — той вдигна рамене, — всичко това е в миналото.

Така и не разпитах Куиксилвър по-подробно. Когато човек живее потаен живот като мен, той не задава въпроси. Да вземем например клетия Кристофър Марлоу, когото убиха, докато се хранеше. Кит с неговото ангелско лице, подигравателна усмивка и весели очи успя да запази истинската си самоличност в пълна тайна. Минаха двайсет години от смъртта му, а спорът около това кой е бил приживе вече започна. Какъв беше Марлоу? Шпионин? Наемен убиец? Атеист? Лютеран? А може би папист? Един Господ знае. Същото важи и за Уил Шекспир, който е обвит в толкова много тайни, че ще му стигнат за хиляда пиеси!

Както и да е, в онзи момент поведението на Куиксилвър изведнъж се промени и нетърпелив да се впусне в поредната шмекерия, той зачака заповедите ми. След като му прошепнах замисъла си, докторът избухна в смях, а после плесна с ръце и тържествено обеща, че още на другия ден ще се премести в „Белият елен“.

На следващия ден, точно преди залез-слънце, аз влязох в селската ни кръчма. Огледах се, но наоколо нямаше и следа от Куиксилвър. „Да му се не види! — изругах. — Дано крадливият кучи син да не е хукнал обратно за Лондон заедно със златото ми!“ После седнах край огнището с чаша ейл и не щеш ли след малко в салона влезе икономът на Голямата уста с ококорени очи и треперещи ръце. Той сграбчи чашата си и след една огромна глътка се провикна така, че всички да го чуят:

— Уважаеми господа, молете се за мистрес Попълтън и семейството й! — гласът му се сниши до един от онези драматични шепоти, които писачите на пиеси като Бен Джонсън толкова много обичат. — Всичките пърдят, та се късат! — възкликна той. — После тичат към нужниците като хрътки, а кожата им е цялата покрита с пъпки и мехури!

— Да не ги е пипнала потната треска? — попита един от селяните. — Говори се, че върлувала в Лондон…

Икономът — непоправим клюкар, който изключително много се наслаждаваше на славния си миг — поклати глава.