Пол Дохърти - Кулата на смъртта

(Малкият ми капелан пита защо не съм бил разпознат. Ама че малоумник! Нали вече казах, че докато работех за Попълтън, бях предрешен!)

— Никой друг не проявява симптомите — заяви икономът. — Господ да ни е на помощ! Къщата вони на лисичарник!

— Пъпки и разстройство, казваш, а? — прогърмя някакъв глас откъм вратата, водеща към стълбището.

На прага, облечен в най-хубавата си, обточена с кожа мантия и надянал на носа си очила, стоеше Куиксилвър. И така, докторът потупа разрешителното си (фалшиво, разбира се), което доказваше, че е член на гилдията на лондонските лекари и повтори:

— Пъпки и разстройство, така ли?

— Да, сър — отвърна икономът, докосвайки челото си за поздрав и хвърляйки един поглед към кръчмаря.

— Това е доктор Мирабилис — заяви онзи шепнешком. — Лондонски лекар, покровителстван лично от великия кардинал. Минава от тук на път за свои роднини в Норич.

О, Боже! Опитах се да запазя сериозното си изражение, но предизвикателството беше твърде голямо, така че в крайна сметка, наврях лицето си в чашата. Куиксилвър играеше ролята си толкова добре, че старият Марлоу вероятно би дал лявата си ръка, за да види изпълнението му. И така, на доктора беше предоставен най-хубавия стол в кръчмата и той седна на него като крал в трона си, строго гледайки иконома над очилата си.

— Пъпки и разстройство, а? — потрети въпроса си Куиксилвър.

— Да, милорд.

Докторът направи гримаса и щракна с пръсти.

— Класически случай на Съдранис задникус — заяви той надуто.

— Заразно ли е? — полюбопитства икономът.

— Не ставай глупав! — отвърна Куиксилвър. — Въпреки това заболяването е много коварно. Сблъсквал съм се с него в Монпелие и в Салерно.

— Смъртоносно ли е? — попита с надежда кръчмарят.

— Откога болните са в това състояние? — поинтересува се докторът.

— От около три дни. Да, милорд, днес е третият ден, откакто са така.

— Вътрешностите се разкапват напълно за около седмица — заяви важно-важно Куиксилвър, — след което настъпва смъртта.

Когато чу това, икономът почти изтърва чашата си, а после се олюля, така че се наложи да го сложат да седне на един стол. Естествено, внезапната му слабост не се дължеше толкова на загрижеността му за семейство Попълтън, колкото на безпокойството, че може да остане без работа.

— Можеш ли да помогнеш, сър? — заекна той, попивайки потта от челото си.

— Разбира се!

— А колко ще струват услугите ти? — икономът направи гримаса, въобразявайки си, че си е придал много умен вид.

— Колко ще струват услугите ми ли? Как смееш да ми говориш за пари? На мен — доктор Мирабилис!

Куиксилвър понечи да стане от стола си, но в този момент икономът се хвърли в краката му.

— Моля те, сър! Ела с мен! — заувещава го той.

Най-накрая добрият доктор се съгласи и без дори да ме погледне, излезе от кръчмата, предвождан от иконома. Аз изчаках да се изгубят от поглед, след което побързах да се омета, за да мога да се посмея на воля. И така, капанът беше заложен. По-късно същата вечер се измъкнах навън и се срещнах с Куиксилвър край бесилката на кръстопътя. Негодникът щеше да се пукне от смях.

— В бурето не е останала и капка вино — заяви той. — Дори след като се разболели, Попълтън продължили да го пият, защото — както ми обясни майката — клетите им тела се нуждаели от подсилване.

— И какво им препоръча ти?

Куиксилвър вдигна рамене.

— Спазих указанията ти дословно. Не им предписах лекарство, но ги посъветвах да не ядат и да не пият нищо освен подсладена вода, а после им обещах да ги навестя отново утре вечер.

— И? — попитах аз с надежда.

— Тогава ще нанеса удара си. Няма да им препоръчам нищо ново като лечение; просто ще доразвия идеята, която им подхвърлих днес. Ще им обясня, че Съдранис задникус е една много загадъчна болест, която се дължи по-скоро на състоянието на ума, отколкото на каквото и да било друго. После ще предположа, че вероятно са сторили някакво много голямо зло на някого, което е отровило душите им и е довело до телесните им симптоми — докторът се усмихна, приглади плаща си и седна върху стъпалата към ешафода.

— Глупаците му с глупаци ще захапят въдицата — рече той тихо — и аз ще си получа парите, а ти — твоето отмъщение. После ще се върна в Лондон — Куиксилвър посочи към скелета, който висеше от въжето. — Как мислиш, Роджър, дали двамата с теб ще свършим така? Като купчина оголени кости? Като играчка за вечерния ветрец на някой самотен кръстопът?

Аз се взрях в бесилката, окъпана от светлината на лятната луна, и усетих как по гръбнака ми полазват тръпки. За Куиксилвър изобщо не беше обичайно да се отдава на меланхолични настроения.