Пол Дохърти - Кулата на смъртта

На следващата сутрин Бенджамин влезе в стаята ми и ме завари да забърквам един нов лек срещу хрема — стрити гъши кости, смесени с чесън и сол. Прахчето ме караше да кихам и да кашлям, от което заключих, че ще свърши добра работа при подобни проблеми. Господарят ми се настани на един стол в другия край на масата и аз разпалено започнах да му обяснявам какво правя. След като не получих отговор, вдигнах очи и с изненада установих, че Бенджамин се е просълзил.

— Какво има, господарю?

— Тази сутрин младият Том, синът на мелничаря, ми каза за слуховете, които се носели из селото — отвърна той и тежко преглътна. — Че съм отворил училището само защото съм си падал по малки момчета.

Ножът, който държах, тутакси падна от ръката ми.

— Значи селяните мислят, че си содомит, така ли? Ти? И нима Том им е повярвал?

Бенджамин поклати глава.

— Не, не. Том беше много ядосан. Каза ми, че зад цялата работа стояли онези Попълтън.

Щом чух това, аз започнах да ругая Голямата уста, изричайки всяка мръсна дума, за която успях да се сетя. Бенджамин поклати глава и се изправи, но дори докато излизаше от стаята, по лицето му продължиха да се търкалят сълзи. Това беше първият път, в който виждах господаря си да плаче, въпреки че неведнъж го бях придружавал покрай Темза до манастира „Сион“, където — под грижите на добрите монахини — живееше любимата му Джоана, изгубила разсъдъка си, след като някакъв коварен благородник я беше прелъстил. Но ето че сега Бенджамин лееше сълзи и на мен ми идеше да убия онези Попълтън!

По-късно през същия ден потърсих господаря си, за да го успокоя, но той само ми се усмихна вяло, което ме накара да полудея от ярост. Вижте сега, не съм лош човек, нито пък отмъстителен и капеланът ми може да го потвърди. Дори когато ми краде от кларета, аз само го смъмрям и размахвам бастуна си. В действителност никога не съм го удрял. Поне засега! В крайна сметка: „Отмъщението е Мое. Аз ще отплатя, казва Господ“ 13 13 Послание на св. ап. Павла до Римляни, 12:19. — Б.пр. . Същевременно обаче е писано и следното: „На боговете се моли само когато и сам направиш нещо“ 14 14 Езоп. „Басни“. „Коларят и Херакъл“, прев. Тодор Сарафов, изд. „Христо Г. Данов“, П., 1982. — Б.пр. . И така, тъй като отмъщението е ястие, което се поднася студено, аз започнах да кроя планове и търпеливо зачаках, макар слуховете да избуяваха по-бързо и от бурени.

Най-накрая аз, Роджър Шалот, дадох да се разбере кой съм. Няма да ви отегчавам с подробности. Само ще ви кажа, че се преоблякох като работник и така успях да вляза в къщата на Попълтън. Нали разбирате, членовете на това семейство дори не поглеждаха слугите си. И така, аз бях нает да почистя помийните ями и нужниците, което ми даде възможност да се разхождам необезпокояван навсякъде из къщата. В грамадната трапезария, или приемната, както предпочиташе да я нарича Голямата уста, имаше една бъчва с вино, която икономът отпушваше всеки път, щом онази пепелянка и синовете й седнеха да се хранят. Е, това е нещо, което никой слуга не би откраднал. Непрокопсаниците биха отмъкнали всичко друго, до което се докопат, но не и виното на господаря или поне със сигурност не биха посегнали на отворена бъчва. И така, през една хубава сутрин, когато всички останали бяха някъде другаде, аз катурнах бурето на една страна и махнах запушалката. После изсипах вътре едно специално прахче, в което имаше силно слабително и още няколко тайни съставки. Накрая върнах бъчвата на мястото й, захвърлих кофата с изпражнения, която носех, и побягнах като вятъра.

На следващия ден отпътувах за Касъл Ейкър и се отбих в кръчмата „Върбата“, където се беше настанил добрият ми приятел доктор Куиксилвър, когото бях повикал от Лондон. Истинско превъплъщение на злото беше този Куиксилвър. Завършен актьор, роден лъжец и хитрец, когото никой не можеше да преметне. Тънък като вейка и висок като върлина, с дълга и рошава сива коса, докторът имаше аскетично лице и умения, на които биха завидели и най-добрите лекари от Салерно 15 15 Център на медицинското познание в Западна Европа през Средновековието. — Б.пр. . Погледът в очите му беше невинен, меката кожа на лицето му — гладко избръсната, а устните му — винаги извити във възможно най-благата усмивка, подобна на онези, които често се виждат по лицата на свещениците, особено когато последните дават някакъв мъдър съвет на някой свой енориаш. Освен всичко друго Куиксилвър се обличаше изключително добре. В онзи ден той носеше жакет с кръгла яка, обточена със скъпа кожа, и бухнали на раменете ръкави, които му придаваха по-снажен вид. Под жакета си беше облякъл дълъг до кръста втален елек с подплата, а на кльощавите си крака — тесен панталон в същия цвят като елека. На главата му пък имаше широкопола шапка, която още повече засилваше впечатлението за стабилност и порядъчност, което докторът създаваше. Единственото по-особено нещо, което забелязах, беше, че дланите му непрекъснато стояха скрити под богато украсените маншети.