Пол Дохърти - Кулата на смъртта

Все едно, Бенджамин знаеше за интереса ми към медицината и се опита да ме посъветва:

— Спомняш ли си викария Догъръл? Онзи, комуто продаде кравешка тор като лек срещу плешивост?

— Да, но не помня да съм казвал на тъпото копеле да си маже главата с тор в неделя сутрин и да усмърдява цялата църква — сопнах се аз.

Бенджамин се усмихна и поклати глава.

Амбицията ми да натрупам състояние от лекове само се засили, когато получих писмо от стария си приятел доктор Куиксилвър — невероятен мошеник, който твърдеше, че е най-великият лекар на земята, но същевременно се подвизаваше из копторите около Уайтфрайърс. Та докторът искаше още еликсири, а кой бях аз, че да му откажа? И така, старият Шалот се върна към игричките си. О, не, не, нищо опасно! Смесвах например малко мащерка, лайка и исоп и ето ти лек срещу ревматизъм. (Който между другото наистина действаше!) Стрити и затоплени, череп от заек и мас от лисица пък бяха чудесно средство срещу глухота, стига да се втриеха в ухото. Изобщо доставяше ми голямо удоволствие да забърквам тези лекове. Един ден обаче Бенджамин ме повика в личните си покои.

— Роджър, скъпи мой приятелю — заговори ми той иззад купчините буквари върху бюрото си.

— Да, господарю? — отвърнах аз невинно.

— Ако толкова искаш да се занимаваш с лекове… — Бенджамин се уви още по-плътно в обточената си с кожа мантия — прозорецът беше отворен и студеният сутрешен ветрец нахлуваше в стаята. — Та ако наистина държиш да правиш лекове, ще те помоля само за едно — да не работиш в спалнята си и да умирисваш цялата къща на обор! Ще ти осигуря специална стая, в която да осъществяваш експериментите си.

И така, аз се отдадох на любимото си занимание и следващите няколко седмици прекарах сред облак странни миризми в една тайна стаичка на най-горния етаж на къщата. Междувременно напълних доста стъкленици с изсушени жаби и тритони и дори успях да си купя една магарешка кожа, от която забърках чудно прахче, което те кара да кихаш и по този начин помага за прочистване на главата. Част от него изпратих на Куиксилвър. После натоварих всичките си лекове на едно конче и се отправих към пазара в Ипсуич. Когато стигнах до там, оставих кончето в една конюшня и се заех с амбулантна търговия. Купих си поднос и си стъкмих сергия. Разбира се, налагаше се да се местя постоянно и всъщност го правех доста бързо, когато служителите от пазарната стража — онези проклетници, които държат под око търговците — дойдеха да ме търсят. Въпреки всичко се забавлявах страхотно — харесваха ми крясъците, пазарлъците, размените и, естествено, дрънкането на небивалици със сериозна физиономия. Но да не си помислите, че бях някой измамник. О, не! Бях истински търговец. Лековете ми не бяха опасни; всъщност доста от тях дори вършеха работа, така че при мен нито веднъж не дойде съдебен пристав със заповед за арестуването ми. Но все едно, както се учи по геометрия, подобните неща се привличат, така че скоро бях на „ти“ с всеки мошеник в Съфолк.

Щом пазарният ден приключеше, си вземах претъпканата кесия и се запътвах право към някоя пивница, където отърквах рамене с крадците, измамниците и проститутките. До един прекрасни люде, които с лекота биха продали и собствената си майка! Те живееха на острието на бръснача и непрекъснато се страхуваха да не ги пратят на бесилото, но същевременно винаги бяха готови за безплатно ядене и пиене, а пръстите все ги сърбяха да отмъкнат някоя кесия или пък да оберат някой дюкян. Е, аз се смеех, пиех и играех хазарт с най-добрите сред тях. Те ме лъжеха и аз ги лъжех. Веднъж например един шмекер ме изигра на карти, а аз на свой ред му дадох безплатен съвет как да се отърве от кашлицата си, ядейки живи паяци с масло. На друг пък, който се хвалеше, че се е отнесъл зле с някаква клета вдовица, препоръчах да смеси кръв от опашката на черна котка с каймак от млякото на заклана крава и да изпие сместа, за да си излекува обривите. (Тъпото копеле послуша съвета ми, но въпреки това продължи да си дръгне срамотиите.) Естествено, с честните хорица се стараех и аз да съм честен. Затова и на кръчмаря, който ми поднесе безплатно питие, казах, че за да събере мухите в помещението на едно място, трябва да остави на пода тояга, покрита с мас от лисица или таралеж. В краен случай го посъветвах да напълни една паница с козя кръв и да я сложи до леглото си, за да може мухите да се удавят в нея. (Между другото, това наистина действа, трябва да го пробвате!)

Когато приключех с работата и забавленията за деня, се връщах в имението и вечерях заедно с Бенджамин в нашия облицован с тъмна дъбова ламперия салон, украсен със знамена и гоблени, както и с грамадни дървени щитове, носещи гербовете на Даунби и Шалот, измислени и изрисувани лично от мен. Разбира се, винаги когато се прибирах, ме обхващаше лека тревога. В крайна сметка двамата с господаря ми може и да се наслаждавахме на спокойствието си, но Лондон не беше кой знае колко далече и Уолси никога не ни забравяше. Решеше ли, че му трябваме, кардиналът винаги изпращаше за нас онова странно създание — зловещия доктор Агрипа в неговите неизменни черни одежди.