Пол Дохърти: Кулата на смъртта

Аз обаче поклатих глава.

— Не знам какво имаш предвид, кралице моя.

Елизабет се обърна и прикова поглед в мен — на фона на снежнобялото й лице очите й изглеждаха черни като въглен. После кралицата улови ръката ми и злобно ме ощипа.

— Много добре знаеш, Роджър! — изсъска тя.

В отговор аз просто се усмихнах и отново поклатих глава. Независимо че беше моя любовница и дъщеря на Ан Болейн — най-великата кралица на света, аз нямаше да й покажа онова дяволско огледало! В момента то се пази в личното ми скривалище, прибрано в ковчеже със седем ключалки. Някога обаче принадлежеше на Катерина Медичи, която си служеше с него в своята тайна стая в Блоа, където се отдаваше на вещерските си занимания. Тя пък го имаше от Нострадамус. Нали го знаете — онзи тип, който виждаше в бъдещето и пророкуваше, че един ден от небето ще се изсипе ужасяващ огнен порой. Както и да е, веднъж, докато се опитвах да се измъкна от някакъв откачен убиец в Блоа, потърсих убежище в онази стая. После видях сметката на преследвача си и откраднах огледалото. Разбира се, аз познавам мощта му, но за нищо на света не бих ви разказал за зловещите тайни и кошмарните сцени от бъдещето, които зърнах в него!

Така и не показах огледалото на Елизабет, но тя някак си беше узнала, че е у мен. Все едно, отплеснах се… Та в онзи ден Елизабет просто се усмихна и се завъртя в стола си, давайки ми да разбера, че е готова да остави вълшебното огледало за някой друг път.

— Щом не искаш да ми покажеш бъдещето — прошепна тя, — да поговорим за миналото! Какво ми беше казал за Тауър, сещаш ли се? Е, трябва да ти съобщя, че наскоро пак бях там!

В онзи момент аз не знаех какво имаше предвид кралицата, така че просто й хвърлих един озадачен поглед. После обаче, след като тя си тръгна, а аз се излегнах върху грамадното си легло с балдахин, изведнъж си спомних. Имайте предвид, че отдавна прехвърлих деветдесет и третата си година, така че спокойно мога да се обърна назад и да кажа, че съм преживял всичко. Натъквал съм се на убийството в тапицираните с коприна будоари на разни куртизанки, из каналите на Рим и сред благоуханните градини на Истанбул. Бягал съм от убийци през сковани от лед гори и съм се сражавал на живот и смърт сред руините на горящи градове, но никога няма да забравя Тауър! Този проклет дворец с неговите каменни стени, тайни коридори и скрити стаи! Арената за екзекуции на Големия звяр, това сатанинско изчадие, негово адско величество крал Хенри VIII Английски!

О, да, много добре си спомням Тауър и лятото на далечната 1523 година, когато двамата с милия ми господар Бенджамин Даунби, тъмнокосия и ведролик племенник на великия кардинал Уолси, се заровихме в тайните на крепостта. Пък и как бих могъл да забравя онова дяволски горещо лято, когато освен потната треска в Лондон се беше развилнял и един от най-коварните убийци, ходили някога по земята! Но нека вървим поред. В момента си седя в центъра на своя лабиринт, мачкам гърдите на Фийби и Марго, посръбвам кларет и се готвя да задиктувам спомените си на своя губещ търпение капелан. Да, малкият дупедавец много мрази да се отклонявам така. Освен това знам, че в момента се опитва да намери у себе си някакъв кураж, за да ме помоли да определя дата за сватбата му. Разбира се, виждал съм годеницата му — мома с ангелско лице и кръгли като паници очи. Бас ловя, че е била в повече скутове, отколкото която и да е кърпа за хранене! Или, ако ми позволите да използвам един не особено точен цитат от Библията: „Тя беше претеглена на къпоните и беше намерена твърде развратна“ 1 1 Точният цитат е: „Претеглен си на къпоните и си намерен твърде лек“. Книга на пророк Данаила, 5:27. — Б.пр. . Всъщност не е така. Просто обичам да дразня капелана си. Веднъж например го видях да се разхожда с избраницата си сред дърветата и го попитах:

— Къде сте тръгнали? Да не би годеницата ти да е цвете, което избуява в гората?

— С жените човек никога не знае — отвърна ми ядно той.

— В нейния случай по-добре и да не знае — затапих го аз.

Шегаджия съм си, какво да правя. Иначе съм сигурен, че избраницата на капелана ми е чудесно момиче, така че с радост насрочвам сватбата им за Архангеловден. Вижте го, моля ви се, как се развълнува! Разтресе се от глава до пети! Надявам се дребният проклетник да не ми се присмива. Сега ме поглежда невинно през рамо, но аз прекрасно знам какво представлява. Няма как човек с две брадички да няма и две лица! Не, не, твърде жесток съм към клетия си капелан, а не бива, защото ако ме напусне, неделните му проповеди ужасно ще ми липсват.