Пол Дохърти - Тайната на замъка

— Какво става? — промърмори Грийнел, като спря коня, без да обръща внимание на любопитните погледи, които му отправиха някои от селяните.

— Ще изгорят пленника — отвърна Барликорн. — Възнамеряват да го направят бързо. Ще го завържат за стълба, после ще приближат мангала до кладата и ще го изсипят върху нея.

— Какво престъпление е извършил? — попита Грийнел един човек, който се подпираше на тояга, а между краката му лежеше малко помиярче.

— Аз само минавам оттук — отвърна мъжът. — Търся си работа. — Той кимна към каруцата. — Но мисля, че са хванали вещер и смятат да го изгорят.

— Невинен съм! — извика човекът в каруцата и се изтръгна от ръцете, които го държаха.

Стисна ръба на двуколката и с обезумял поглед се втренчи в тълпата. Беше висок, слаб като кол, лицето му беше пепелявосиво, очите му — изпъкнали от ужас, мазната му коса стърчеше като слама. Дрехите му бяха мръсни и износени. Елекът му беше омазнен, излинелите му панталони бяха напъхани в изтъркани ботуши.

— Невинен съм! — отново изкрещя той и очите му уловиха погледа на Грийнел. — Просто излекувах старицата!

— Никой не би могъл да го направи — извика някой в отговор, — освен ако не е в съюз с дявола.

— Лицето ти е белязано! — изкрещя една жена и когато Грийнел се взря отблизо, видя, буквата „В“, която означаваше „вещер“, жигосана върху дясната буза на мъжа.

— Онова също беше грешка — отчаяно обясняваше затворникът.

Тълпата избухна в смях и започна да хвърля гнили зеленчуци и буци пръст към каруцата. Пленникът, чиито ръце бяха още по-здраво притиснати от селяните, умолително погледна към Грийнел. Погледът му беше като на уплашено дете. Ричард се наведе и погали шията на Баяр.

— Невинен е — прошепна оръженосецът. — Сигурно е пътуващ знахар, излекувал по чудо някого. А сега някой е решил да му се отплати.

Ричард насочи коня си през тълпата, без да го е грижа дали Барликорн го следва или не. Мъжете и жените, груби, с обгорели от слънцето лица, го гледаха с подозрение, почти убедени, че чужденецът ще им развали удоволствието. В крайна сметка рядко изгаряха някого. Екзекуцията на магьосник и разпръсването на пепелта от тялото му на кръстопът в полунощ щеше да им даде тема за разговори чак до Коледа. Грийнел спря пред каруцата и се вгледа в лицето на пленника.

— Как се казваш? — попита той.

— Гилдас.

Ричард видя, че лицето му е ожулено и окървавено, от ъгълчето на устата му се стичаше слюнка. Той беше мършав и мръсен, но говореше добре. Грийнел прочете интелигентност в погледа му, макар лицето му да разкриваше, че е ненадминат актьор, човек, свикнал да лъже и мами.

— Къде те дамгосаха? — попита Грийнел.

— В Хартфорд — отвърна човекът, като се опитваше да се освободи от набитите селяни, които висяха на ръцете му. — Бях свещеник — продължи Гилдас и на лицето му се появи усмивка. — Изхвърлиха ме заради една жена. Дамгосаха ме, защото излекувах един търговец, когато лекарят му не можеше.

— И това ли е всичко?

Дребен, надут мъж в зелена роба, се приближи иззад затворника, бутайки назад вехтата си боброва шапка. Заради малките си очички, чипия нос, малката уста и гладко избръснатите, тресящи се бузи, той заприлича на оръженосеца на свиня. На врата му висеше някакъв служебен печат. Той пъхна палци в разнищения кожен колан около дебелия си корем и застана пред ритлите на каруцата, гледайки злобно новодошлия.

— Какво става тук? — повтори той. — Кой си ти?

Грийнел усети, че хората се приближават зад гърба му. Като облизваше устните си, Гилдас нервно се загледа в здравия ковач, който подклаждаше мангала си като някакъв адски демон.

— Името ми е Ричард Грийнел, аз съм кралски пратеник, който трябва да занесе новините за великата победа на принца при Поатие до Колчестър. — Грийнел извади меча си и приближи върха му до брадичката на Свинята. — Как смееш да говориш така с кралски пратеник, сър?

— Аз съм Джон Саутгейт, аптекар и лекар — заекна Свинята. — Този мъж не притежава земя, не принадлежи към никоя енория и няма разрешение да лекува. Дойде в селото, започна да практикува медицина и даде на леля Бартълби магически отвари и билки. Излекува я от болест, когато според всички признаци, тя трябваше да умре. Не е ли така, Робърт? — Свинята се обърна към един мъж с гневен израз и подли очи, който стоеше в задната част на каруцата.

— Аз съм кралският наместник — обясни Подлецът. — Упълномощен съм с властта да арестувам в това село.