Пол Дохърти - Тайната на замъка

Същите въпроси го преследваха и на другата сутрин, когато заедно с опитния стрелец закусиха в кръчмата с мазен пушен бекон, хляб и узряло сирене. Нямаше и следа от уюта от предишната вечер. В стаята беше студено, собственикът не беше толкова радушен и огънят в голямото огнище не гореше така весело.

— Спечели ли снощи на зарове? — попита невинно Ричард.

— Спечелих нещичко — отвърна Барликорн, без да вдигне глава. — Но не достатъчно. Затова реших да се разходя до църквата и обратно, за да си прочистя главата от задуха.

Ричард кимна с разбиране, но докато оседлаваше Баяр в покрития с калдъръм двор, се чудеше дали беше разумно, че позволи на лесничея да го придружава. Когато тръгнаха от кръчмата, беше още тъмно, по небето имаше само бледи ивици светлина. Камбаните на „Сейнт Мери“ забиха, затова Ричард реши да останат за службата. Коленичи малко зад преградата между хора и кораба на простичката, грубо измазана църква, докато енорийският свещеник, облечен в пищни одежди, изнасяше литургия. По време на службата Грийнел наблюдаваше внимателно Барликорн, и забеляза, че устните на стрелеца се мърдаха и произнасяха молитвите. Образован човек, заключи Грийнел, който знаеше и малко латински, искрен в своята вяра. Както и Ричард, той преглътна нафората и отпи от потира. Преподобният не изглеждаше изненадан от присъствието му, затова Грийнел се почувства малко по-спокоен. Един селски свещеник познаваше повечето мъже и жени, които живееха в енорията му и със сигурност щеше да откаже причастие на някой, известен като разбойник. След литургията те спряха да побъбрят със свещеника, обсъдиха войната във Франция и исканията на краля за провизии и нови бойци. После напуснаха селото и поеха по пътя през Епинг, докато слънцето се издигаше и грееше все по-силно в бледосиньото небе.

Барликорн се оказа приятен спътник, непрестанен източник на истории за горските обитатели. Той бъбреше като сврака и Ричард все повече се успокояваше. Малко преди обяд спряха в една порутена пивница, която се намираше в малка просека в края на гората. Ричард отново забеляза, че собственикът и слугините му не познаваха Барликорн.

— Какво има? — Стрелецът облиза роговата си лъжица, отблъсна глинената купа встрани и прибра лъжицата в кесията си. — Цяла сутрин ме наблюдаваш като котка мишка.

— Просто се чудех — отвърна Ричард — защо човек извън закона като теб, при това лесничей, не е познат нито на свещеника в Удфорд, нито на кръчмарите тук и в селото.

— Защото аз също не съм оттук — отвърна спътникът му. — Тук сме далеч от отъпканите пътища.

Барликорн почука с пръсти по омазнената маса. Загледа се в един бут шунка, който висеше от гредите, за да се опушва от дима, който се носеше като мъгла из помещението. — Движа се далеч от селата — каза той тихо. — Чистият Божи въздух е по-приятен от човешката воня. Хайде, трябва да вървим.

Оръженосецът не можеше да възрази, затова те продължиха по пътеката към малкото селце Тейдън Боа. Още щом отминаха първите къщи, Грийнел почувства, че нещо не е наред. Кучета лаеха зад заключените врати, но никъде не играеха деца; нямаше старци, които да седят по грубите дървени пейки, опитвайки се да уловят последните лъчи на есенното слънце; жените не работеха в малките градинки. Витаеше злокобна тишина, нарушавана само от случаен вик или писък. Барликорн, който вървеше малко пред Грийнел вдигна ръка.

— Какво има? — попита оръженосецът. — Епидемия? Разбойници?

Стрелецът поклати глава.

— Не, не, слушай.

Грийнел полегна върху коня. Сега виковете се чуваха по-ясно — крясъци, ругатни; после долови миризма на дим, тежко носеща се из въздуха.

— Изгарят някого! — обяви Барликорн. — Винаги си личи. — Той посочи напред и Ричард видя големи черни облаци дим на фона на есенното небе. — Не е наша работа — промърмори стрелецът. — Можем да минем от друго място.

Грийнел поклати глава.

— Любопитен съм. — Той се усмихна мрачно. — Кой знае, може да е някой невинен.

Продължиха по мръсния, изровен път, който служеше за централна улица и завиха зад ъгъла. Тук улицата се разширяваше, очевидно на това място обикновено се намираше пазарът, но сега беше претъпкано с хора — мъже от полето, жени с босоноги деца, които се държаха за прашните им поли. Всички се бяха събрали около висок стълб, около който бяха натрупани дърва. Намираше се на около пет метра от селския кръст. На кола с високи колелета стояха няколко души, които държаха затворник. Те наблюдаваха как съселяните им трупат още дърва върху кладата. От другата страна, ковач с ръжен и духало беше запалил голям огън в огромен железен мангал. От време на време той добавяше още дървета; пламъци и облаци дим се издигаха в небето.