Пол Дохърти - Тайната на замъка

Той сключи ръце, сякаш отново се канеше да падне на колене.

Грийнел погледна Барликорн, който сви рамене, изкашля се и плю в храстите.

— Аз съм добър готвач — молеше се Гилдас. — Сръчен съм с ножа.

— Добре, за Бога, можеш да дойдеш с нас.

Грийнел се качи отново на седлото и те продължиха пътя си, докато Гилдас лееше благодарности, а оръженосецът се чудеше колко души още ще се присъединят към него по пътя към Колчестър.

Прекараха нощта на открито, под дърветата, близо до буйно пламтящия огън. Грийнел си спомни предупреждението на Барликорн за промяната на времето. Нощта се оказа ужасно студена и дори увити с дебелите си наметала и подклаждайки огъня цяла нощ, те се събудиха премръзнали, с тракащи зъби и нетърпеливи да продължат пътя си. По-късно същия ден излязоха от гората и прекараха нощта в един хан, после поеха към Колчестър. Напредваха бавно, защото пътят беше задръстен от хора, които бягаха от епидемията, върлуваща в града; каруци, натоварени с купчина покъщнина, стари и болни хора, пренасяни в ръчни колички. Горди дами в тежки карети и солидни търговци на коне. Всички имаха само един стремеж — да оставят колкото се може повече разстояние между себе си и чумата. Хората бяха необщителни, устите и носовете им бяха закрити с наметките срещу заразата във въздуха. Крайпътните заведения бяха затворени. Прозорците на фермите и самотните селски колиби бяха заковани с дъски. Всеки, който доближеше, щеше да бъде отпъден с ругатни, заплахи, пръчки, камъни или ръмжащи кучета пазачи. Тълпата беше толкова гъста, че накрая Барликорн каза, че ще трябва да стигнат по различен път до града и ги поведе по тесни, извиващи се провинциални пътища.

Гилдас се беше умълчал, от време на време подушваше въздуха и се оплакваше от заразните зловонни изпарения. Грийнел не му обръщаше внимание, но накрая също подуши странна миризма и стана неспокоен. Денят клонеше към края си. Гъста мъгла се спускаше над изоставените поля. Грийнел се чудеше дали ще им бъде трудно да следват пътя си, когато падне мрак, когато през мъглата се провидя приглушено червено сияние. Дочу пукането и съскането на пламъци и внезапно излязоха при огромен огън, запален в средата на пътя. Отминаха го и тъй като той беше разнесъл част от мъглата, зърнаха малки къщички — под едната имаше стойка за ейл под стряхата — и разбраха, че влизат в някакво отдалечено селце. По пътя горяха други огньове и от тях се вдигаше мазен, задушлив дим, който се носеше във въздуха и се виеше около тях.

— Мирише на сяра — възкликна Гилдас, като закри устата и стисна носа си с пръсти. — Много са глупави, ако си мислят, че това ще прогони чумата.

Грийнел се надигна в стремената и посочи надолу по пътя.

— Там има и други огньове — отбеляза той. — И малко укрепено имение.

Той се обърна, кашляйки и с насълзени очи, докато с мъка удържаше неспокойния Баяр. Продължиха напред. По селските улици нямаше живо същество. Както отбеляза Гилдас, сякаш влизаха в страната на мъртвите. Нито звук, нито светлина, нито един отворен прозорец или врата. Накрая пътят изви към стените на имението и дълбокия сух ров около него. Подвижният дървен мост беше вдигнат и опрян на решетката на крепостната врата.

— В името на Бога и неговите ангели! — каза изненадан Гилдас. — Вижте! Бог да ни пази, господарю Барликорн!

Отстрани на подвижния мост беше изрисуван червен кръст, поне четири стъпки висок.

— В имението има чума — обяви Грийнел.

Отмести очи от кръста и се ослуша, а ръцете му, стиснали юздите на Баяр, леко потреперваха. Внезапно едно прозорче над подвижния мост се отвори и един мъж с шлем надникна през него.

— Какво искате? — извика той. — Не можем да ви посрещнем с отворени обятия. Тук обитава смъртта!

— В името на всичко свято! — възкликна Ричард. — Какво е станало?

— Шестнадесет от нас са мъртви. Бог ги погаси, защото нямаме свещеник. Той умря пръв, преди пет нощи, а останалите го последваха.

Ричард отстъпи.

— Същото е в цялото село — продължи мъжът. — На върха на хълма ще откриете фермерска къща. Бог знае дали хората там са живи или не!

Ричард поблагодари и продължи нататък. Мъглата и огньовете придаваха на селото странен, демоничен вид. Всички къщи бяха със затворени капаци, на много врати бяха начертани червени кръстове. От време на време някоя сянка преминаваше с леки стъпки в тъмнината. Пътят започна да се изкачва и на върха те преминаха през полуотворената порта на фермата и влязоха в двора. Върху калдъръма, близо до кладенеца, горяха още чумни огньове. Старица в омазана със сажди сиво-червена рокля, хвърляше шепи жълта сяра върху тлеещите пънове. Тя вдигна рошавата си глава и ги погледна безизразно. Други две фигури дойдоха през двора. Бяха с качулки и маски от черен плат и носеха лопати в ръце. Част от камъните бяха отместени. Ричард приближи с Баяр по-напред и видя, че бяха изкопали дълга канавка. На ръба й лежеше голяма купчина трупове, покрита с окървавен, разкъсан чаршаф. Вонята от купчината беше натрапчива и остра, въпреки серните изпарения от огъня.