Пол Дохърти - Тайната на замъка

— Седни. Седни.

Барликорн се приведе към него, вдигна каната с вино и напълни отново чашата на спътника си. — Ще дойда с теб — предложи лесничеят и вдигна ръка. — Оценявам компанията ти — наближава зима и късметът скоро ще ми изневери.

— Все още е есен — възрази Грийнел. — Вятърът е студен и пронизващ, но гората е пълна с дивеч.

Барликорн възрази:

— Познавам времето. След седмица ще свие студ. Преди празникът на свети Криспин ще падне сняг. Ако нямаш нищо против, ще дойда с теб.

Грийнел не можеше да му откаже. Все пак, реши той, Барликорн беше умел в боя и предпочиташе да пътува с него, отколкото да остави лесничея да го следва тайно. Затова се съгласи, довърши виното си и каза, че си ляга. Спътникът му отвърна, че ще остане в кръчмата. Беше забелязал група амбулантни търговци и усмихнат до ушите, извади от старата си кесия чифт зарове.

— Глупаците скоро ще се разделят с парите си — прошепна той. — Отивай да спиш, млади господарю. Ще се опитам да възстановя парите за храната ни.

На тавана, на най-горния етаж на хана Грийнел се съблече, свали ботушите си и скри парите си на тайно място. Зареди стрела в арбалета и го подпря на леглото, пъхна камата си под мръсната възглавница и остави меча си на достъпно разстояние. Легна си, но събитията от деня се въртяха в ума му; разбойниците, които бягаха като вълци през гората; звъна на оръжията; появата на Барликорн като ангел на отмъщението. Грийнел потъна в сън и кошмарът му се завърна. Беше отново в стаята, този път всичко се виждаше по-ясно — беше добре мебелирана стая с гоблени по стените и килимчета на пода; до малкото легло светеше нощна лампа. В съня си беше малко момче, но мислеше като възрастен. Беше се свил в тъмнината и слушаше ужасяващите викове отдолу, викове за убийство и предателство. Звукът от тежки стъпки по стълбите, една жена се навежда над него, има прекрасна златиста кожа, очите й са сиво-сини, но зад красотата й се таят паника и ужас. Чува се дрезгав мъжки глас. Грабват го от леглото, жената го държи на ръце, някой се приближава до вратата, проблясват мечове…

Ричард се изправи в леглото и се обърна. Трябваше да си припомни, че се намира на тавана на „Белият елен“ в Удфорд и че току-що е бил посетен от сукуба, нощен демон. Потърси огнивото и запали лоената свещ в оловния свещник на нощната масичка. Леглото отсреща беше празно. Очевидно Барликорн още играеше на зарове в пивницата. Ричард усети студ. Стана от леглото и на пръсти премина по ледените дъски, за да затвори капаците. Подскочи, когато един тлъст кафяв плъх претича през стаята, за да се скрие в дупката си в тъмния ъгъл. Ричард затвори капаците. От пивницата отдолу не се чуваше нито звук.

Той взе одеялото от леглото, наметна го на раменете си и отвори вратата. По стълбите, които водеха надолу, цареше непрогледен мрак. Чуваше се само писукането на хранещите се плъхове. Той отиде до площадката и видя кехлибарените очи на котка, втренчени в него. Значи кръчмата беше празна, помисли си Ричард, и всички спяха, щом плъховете се осмеляваха да се хранят, а котките да ловуват. Къде тогава беше Барликорн? Той се върна на пръсти в стаята си, затвори вратата и отвори капаците. Прозорецът, който всъщност представляваше малка зарешетена вратичка, покрита с наплюта от мухите намаслена хартия, гледаше към задния вход. Ричард го отвори и потръпна, когато студеният нощен въздух нахлу вътре. Виждаше светлината от фенера, който висеше на една кука пред вратата на кръчмата, но нищо друго. Нощното небе беше ясно и звездите проблясваха като накити върху кадифена възглавничка. Всичко останало беше черно. Ричард стоеше и трепереше, наострил слух в мрака. И тогава го чу. Тих конски тропот, приглушен, сякаш ездачът беше увил копитата с парцали. Ричард прекоси стаята, духна свещта и се върна до прозореца. От мрака се появи ездач с наметка и спусната качулка, тъмна сянка на фона на нощта. Малко по-напред от него беше Кътбърт Барликорн. Чу се тих шепот. Напрягайки очите си, Ричард видя Кътбърт да вдига ръце, после загадъчният ездач се обърна и изчезна в нощта.

Когато лесничеят влезе в стаята безшумно като котка, Ричард беше отново в леглото и се преструваше, че спи, завит презглава. Лежеше и дишаше дълбоко, докато слушаше леките шумове, с които спътникът му се приготвяше за лягане. Очите му натежаха, дишането му се забави и той отново потъна в сън, докато се чудеше случайна ли е била срещата му с Кътбърт. Не е ли организирал самият Барликорн нападението? Не е ли той един от разбойниците?