Пол Дохърти - Блуждаещи огньове

Когато Едмънд го разтърси, той здраво спеше. Стресна се и отвори очи. Беше ден, птиците пееха в дърветата над него. Парливият дим от църквата го накара да кашля и се дави.

— Случи ли се нещо снощи, братко?

— Да — отвърна Филип, изправи се и се протегна. — Видях Романел или поне така си мисля, както и всички, затворени тук заради нападението им над тамплиерите. Романел тръгна към мен и в очите му се четеше жажда да ме убие, но после се върна в пламъците. Мисля, че повече няма да безпокои това място.

Въпреки предупрежденията на брат си, Филип влезе в овъглените останки на църквата. Усещаше ясно миризмата на масло и горящо дърво и плат. Лорд Ричард и Пиърс излязоха от къщата и бързо тръгнаха през гробището. Извикаха на Филип да бъде внимателен.

— Щом добрият Бог ме спаси от Романел — извика им свещеникът, — сигурно ще ме спаси и от падащи камъни.

Въпреки това той видя тревогата по лицата им и излезе навън при тях.

— Сега това място трябва да се изравни със земята. Не трябва да остава камък върху камък. Съборете надгробните плочи. Накарайте някой свещеник да благослови мястото и да прогони духовете със сол и светена вода. Къщата също трябва да бъде напълно разрушена.

— Няма ли да останете, отче? — попита лордът. — Почти не сте спал.

— Не. Багажът ни е готов и конете ни чакат. Ще спрем някъде по пътя. Искам да стигна в Рочестър до довечера.

Сбогуваха се. Филип изми ръцете и лицето си. Заедно с Едмънд изведоха конете от конюшнята. Той целуна Рохейша и даде на Криспин сребърна монета. Повтори напътствията си към лорд Ричард и потегли, като препусна бързо през селото, преди енориашите да разберат какво става.

Навлязоха в гората, но вместо да заобиколи Хай Маунт, Филип пое по пътя към него.

— Защо? — попита го Едмънд. Свещеникът сви рамене.

— Искам да се сбогувам.

Стигнаха върха, слязоха от конете и влязоха в разрушения храм. Филип коленичи на мястото, където беше стоял олтарът. Прекръсти се, затвори очи и произнесе кратка молитва. Едмънд се присъедини към тях. След това извадиха от дисагите мях с вино. Филип напълни две чаши и се усмихна на брат си.

— Да пием за нас двамата, Едмънд, и в памет на Стивън. Огледай се, никога вече няма да се върнем тук.

Те седнаха в един ъгъл и се облегнаха на стената, като си спомняха онова, което и двамата считаха за връхна точка в свещеническия им живот. Филип изля остатъците от вино на земята. Тъкмо щеше да стане, когато чу дрънченето на сбруя точно зад стената.

— Господи! — изстена той — Спаси ни, Господи!

Едмънд забърза към него и също застина с отворена уста: на другия край на Хай Маунт, препречвайки пътя надолу, се събираше група ездачи. Ярката слънчева светлина се отразяваше от стоманените им шлемове и ризници. От мястото, където стояха, виждаха ясно белите наметала на тамплиерите с големите шестораменни кръстове. Филип присви очи. Тамплиерите сякаш щяха да участват в някакво тържествено шествие. Конете им бяха прекрасно украсени, седлата и сбруята от кафява кожа, оръжията — сребърни, а наметалата — бели като девствен сняг.

— Ще ни сторят ли нещо? — изохка Едмънд.

Групата приближи към тях. Колкото и да се опитваше, Филип не можа да различи лицата им. Зад командира, рицарите образуваха строй във формата на буквата V, като фаланга, готова за бой. Някакво цветно петно привлече погледа му. Между редиците конници той видя малко момиче, възседнало кафяв кон, с наметка от небесносиня вълна. Отново не можа да различи подробности. Тамплиерът водач извади меча си и го издигна така, че той заблестя на слънцето. Наведе го, после отново го вдигна.

— Поздравяват ни — прошепна Филип. — Не ни мислят злото.

Водачът прибра меча си и Филип отново чу думите. Не знаеше дали тамплиерът е проговорил и думите му са били донесени от бриза или душата му просто е доловила ехото. Той затвори очи и когато ги отвори, тамплиерите бяха изчезнали.

Поклонниците се събудиха веднага след зазоряване. Разпалиха огъня и скоро старата срутена църква се изпълни с вкусния аромат на печено месо. Всички горяха от нетърпение да продължат и се радваха колко хубав обещава да бъде денят. Небето беше безоблачно, слънцето вече грееше силно и никъде не се виждаше и следа от мъгла. Заприготвяха се за път, а Готвачът, въпреки екземата си, взе едно кожено ведро и отиде за вода до близкия извор. Конете бяха оседлани и като разговаряха весело помежду си, поклонниците се събраха край огъня да закусят. Те се смееха на страховете си от предишната нощ, когато мракът сякаш се беше затворил около тях, а историята на Бедния свещеник ги беше изпълнила със скрит ужас.