Пол Дохърти - Блуждаещи огньове

— А греховете на бащите се предават на синовете — цитира Библията лорд Ричард. — Дори до трето коляно.

— Но това не било всичко — продължи Филип. — Рицарите си отмъщавали, но същото правела и плащеницата. Романел и лорд Джордж видели очите на Спасителя Христос и тези очи започнали да ги преследват. — Филип сви рамене. — Останалото знаете. Романел опитал да се отърве от страха, като нарисувал тези очи в църквата и се опитал да забрави. Лорд Джордж полудял, когато осъзнал какво е направил, и че не може да го поправи. Единственото, което можел да направи, е да си спомни шестата картина от „Пътят към Голгота“ — Вероника, която бърше лицето на Исус. Затова непрекъснато пишел 6 и 14, името „Вероника“ и най-вече думата „Изкупление“.

— Но защо дядо ми е накарал да заровят плащеницата с него?

— За да не попадне в чужди ръце. Или лорд Джордж е смятал, че така ще избегне адския огън, като порочните принцове, които искат да ги погребват близо до олтара. Романел се съгласил. Лорд Джордж бил погребан с реликвата. Романел накарал да издълбаят надписа и през следващите месеци самият той попаднал в своя личен ад.

— Ами останалите призраци? Филип разпери ръце.

— Лорд Ричард, било извършено тежко престъпление, невинната кръв искала отмъщение. Злото трябвало да бъде унищожено, налагало се изкупление. Обикновените свещеници, които идвали тук, не можели да разберат това. Онези, които се опитали да намерят съкровището с користна цел, били опорочавани от злото на Романел и трябвало да заплатят за това, както открил отец Антъни.

— Но защо ние? — попита Едмънд. — С какво сме по-различни?

Филип поклати глава.

— Не знам. Навярно затова Бог ни е призвал да бъдем свещеници, затова са ни изпратили да служим в Скозби. Бог избира хората, независимо дали това им харесва или не. Не казвам, че сме по-добри или по-лоши от онези, които са дошли преди нас, но нещо трябваше да се свърши и ние го направихме.

— Ами сега? — попита лорд Ричард.

— Трябва да тръгваме. Изкуплението трябва да продължи. „Свети Осуалд“ трябва да бъде унищожена, мястото да бъде дадено на някой религиозен орден и да се построи нова църква на Хай Маунт.

— Ами реликвата?

— Лорд Ричард, още ли е девица лейди Изолда? Благородникът се изчерви.

— Така мисля — заекна той. — Разбира се, че е девица! — сопна се внезапно.

— Вие, тя и Хенри трябва да направите поклонение. Трябва да занесете тази реликва обратно във Франция на законните й собственици. Какво ще стане с нея по-нататък, зависи от Бога и семейство Чейсни. Обещайте ми, че ще го направите.

Лорд Ричард вдигна ръка.

— Бог ми е свидетел!

— Не казвайте на семейство Чейсни цялата история. Всъщност колкото по-малко знаят, толкова по-добре. Нека Изолда носи реликвата. Тя трябва да довърши делото на тамплиерите.

— Ами вие?

— Аз напускам Скозби утре сутринта — отвърна Филип. — Днес ще събера багажа си, както и Едмънд. Длъжен съм да отида и разкажа всичко на моя епископ. Трябва да продължа изкуплението. Христос е дошъл да служи на бедните, така ще направя и аз. Ще поискам най-бедното село в Кент, където свещеникът трябва да оре, за да има какво да яде. Едмънд, ако ти…

— Не, — прекъсна го брат му. — Където отидеш, братко, аз ще те последвам. Аз също имах участие в това. И аз, както ти, поканих Стивън.

Лорд Ричард се изправи.

— Сигурен ли си, Филип?

— Да, сър. Дори няма да отслужа погребалната литургия.

Трябва да го направи някой друг. Колкото по-бързо си тръгнем, толкова по-добре. Но сега имаме да довършим нещо.

Лорд Ричард остана до края на деня. Помогна на двамата братя да си стегнат багажа. Предложи им пари, нови дрехи, по-бързи коне, но Филип беше непреклонен. Щяха да си тръгнат, както бяха дошли. Дълбоко в сърцето си Филип се обвиняваше за смъртта на Стивън и макар да знаеше, че ще напусне Скозби, селото никога нямаше да изчезне от паметта му. Той погледна през прозореца и забеляза, че пъпките по дърветата започват да се разтварят. Повика Едмънд.

— Всяка година — каза той — където и да отидем, Едмънд, каквото и да се случи, когато дойде пролетта, когато паднат априлските порои, ще ходим на поклонение. Няма да напускаме Кент, а ще отдаваме почит на свети Томас Бекет, ще паднем на колене пред останките му в кентърбърийската катедрала и ще се молим да се застъпи за нас пред Бога, за нашите души, за тази на Стивън, за всички, които са умрели тук.

Продължиха с подготовката. Бяха свършили и седяха в кухнята, когато пристигна Пиърс с още един от слугите на лорд Ричард. Лесничеят не задаваше въпроси. Той и спътникът му помогнаха на двамата свещеници и господаря си да разтоварят буретата с масло от каруцата и да ги внесат по импровизирана рампа в църквата. Филип нареди буретата да бъдат пробити и маслото разляно. Донесоха също вързопи съчки и ги разпръснаха из подгизналите от маслото напречни кораби. Филип слезе в криптата и продължи подготовката там, като каза на Едмънд да донесе всичко сухо, което може да гори и да го натрупа на купчина, след това Едмънд се погрижи за посетителите, докато Филип отиде в празната, студена колиба на Оплаквачката.