Пол Дохърти: Блуждаещи огньове

Лорд Ричард също спря, остави кирката и посегна към камата в колана си. Тогава го чуха, лек като бриза, тих шепот, едва доловим:

— Наблюдаваме те, винаги те наблюдаваме.

— Добре! — извика Филип в отговор. — А добрият Бог наблюдава всички ни!

Продължиха да работят, докато гробницата не се превърна в купчина камъни. В средата й, на дъното, върху малък подиум, имаше метална кутия — ковчегът на лорд Джордж. Отне им известно време да го отворят. Вътре имаше друго ковчеже, дървено. Него успяха да извадят. По настояване на Филип го занесоха в олтара, където Едмънд запали всички свещи, които можа да намери. Лорд Ричард извади камата си и внимателно освободи капака. Под него имаше скелет с увиснала челюст и свити крака.

— Сякаш се е свил — каза сър Ричард. — Сякаш някой е събрал костите му.

Филип внимателно го огледа. Лорд Ричард имаше право. Обикновено труповете бяха погребвани с изправени и събрани крака, с ръце на гърдите. Но въпреки че нямаше следи по ковчега, сякаш някаква невидима сила беше извадила трупа, беше го сгънала и го върнала обратно. Около ковчега се виждаше блясък на скъпоценности — пръстени от ръцете на лорд Джордж, сребърен кръст, чиято кожена каишка отдавна беше изгнила.

— Какво е това? — Филип извади от горната част на ковчега малка кожена възглавничка. Обикновено при погребение на земевладелец като лорд Джордж, възглавницата в ковчега се правеше от златотъкан брокат и се пълнеше с гъши пух, но тази беше направена от кожа и краищата й бяха зашити един за друг. Филип извади камата си и разпори шевовете. Сега възглавничката се превърна в малка чанта. Той внимателно бръкна вътре и извади някакъв пакет, увит в брокат. Сложи го на пода и внимателно го разви. Отначало изглеждаше сякаш платът вътре е покрит с тъмни, ръждиви петна. Прецени, че тъканта е старинна, но добре запазена, заради плътността си.

— Едмънд! — заповяда той. — Вземи това. Дръж го внимателно.

Брат му го послуша.

— Обърни го, точно така. Лорд Ричард, донесете свещите! Когато рицарят го направи и разгледа плата, той ахна и падна на колене до Филип. Те се взираха с благоговение: изображението върху тъканта беше живо и вълнуващо. Мъжко лице, отпечатано с кръв. Върху плата личаха дори раните по бузите, окървавената коса, която падаше върху лицето, както и короната от тръни, жестоко забити в челото му. Филип се прекръсти. Едмънд остави платното на пода и се наведе, за да го разгледа.

— Не може да бъде — промърмори лорд Ричард, — но е истина. — Филип опипа платното, което приличаше повече на пергамент, отколкото на плат. — Това е кърпата, която Вероника използвала, за да изтрие лицето на нашия Спасител. Гледате лицето, пред което се прекланят милиони. Това е било съкровището на тамплиерите.

— Как се е запазило толкова време? — попита Едмънд.

— Самата тъкан е плътна — отвърна Филип. — Несъмнено, тези, които са го съхранявали, са използвали специални масла, за да се борят с разрухата. Това е чудо. Вдигни го пак.

Едмънд го направи на светлината на свещите. Филип се взря: отпечатъкът беше тъмночервен, с леко ръждив оттенък, но изображението беше съвършено и показваше дори контурите на брадата и скулите. Сериозно лице. Измъчено, но величествено, страдащо, но спокойно. Очите привлякоха вниманието му — огромни, хлътнали, с полузатворени клепачи. Те също сигурно са били облени в кръв, защото ясно си личаха, но колкото повече Филип се взираше в там, толкова по-странни му се виждаха. Сякаш клепачите се вдигаха и очите проникваха в сърцето му, изпитваха душата му. Почувства студ, устата му пресъхна. Тези очи бяха виждали Романел и лорд Джордж, когато бяха избили тамплиерите и разопаковали сандъка със съкровището. Как ли бяха изгаряли съзнанието им! Съдещи, знаещи, нищо чудно, че Романел и Монталт са полудели. Филип продължаваше да ги гледа: загадъчните очи го омагьосваха. Не бяха сурови, а по-скоро нежни. Тялото му се затопли, кръвта се завърна в ръцете и краката му. Чувство на блаженство и пълно спокойствие го обзе, сякаш беше приключил успешно трудна работа. Не му беше трудно да гледа лицето пред себе си — не изпитваше нито страх, нито тревога.

— Сгъни го — прошепна той. — Увий го отново в броката. Филип стана и влезе в олтара. Смъкна сребърната дарохранителница, отвори касетата, която съдържаше светото причастие и го сложи в устата си. После запали светлината и огледа църквата.

— Оставете всичко тук — каза лорд Ричард. — Оставете скелета на моя дядо и всичко друго. Оставете статуите, покривките за олтара, столовете и аналоя. — Той се изправи. Гласът му беше дрезгав, лицето му пламнало от гняв. — Прости ми, отче. Това е Божи дом, но моят предшественик и Романел са го превърнали в бърлога на крадци. — Той се огледа. — Нека изгори от криптата до кулата. — Той се качи по стъпалата на олтара и сложи ръката си върху разпятието. — Заклевам се — извика и гласът му проехтя в църквата, — че няма да оставя и следа от светотатството и ужасните престъпления на моите предшественици. Тази църква ще бъде унищожена и на нейно място ще бъде построен манастир. Изкупление ще има!