Пол Дохърти: Блуждаещи огньове

— В големи количества — отвърна Монталт.

— Ще ви помоля за голяма услуга — каза Филип. — Искам разрешението ви, когато свършим тук, да изгорим тази църква до основи.

Монталт внимателно го изгледа. Лицето му беше бледо и изпито, но очите — ясни и твърди.

— Това ли е единственият начин, отче?

— Повярвайте ми, сър, така е. Ще прогоня духа от дарохранителницата и ще го унищожа. Всичко останало, включително гробницата на предшественика ви лорд Джордж, трябва да бъде предадено на пламъците. — Филип дръпна лорд Ричард за ръкава. — Когато се върнете в имението, помолете Пиърс да донесе маслото и други горивни материали. Имате ли барут?

— Малко — отвърна лорд Ричард. — Плених оръдие от французите. С него имаше и буре барут.

— Донесете и него — каза свещеникът. — А сега да започваме.

Отидоха в църквата. Филип заключи вратите зад тях и пусна резетата. Не обърна внимание на чувството, че го заплашва някакво зло, на студа и миризмата на плесен. Знаеше, че е в безопасност. Сърцето му беше чисто, ръководеха го само най-висши подбуди.

— Лорд Ричард — започна той. — Когато се връщах от Лондон, много мислих за тази църква. Разглеждали ли сте очите, нарисувани върху колоните? Моля ви, идете и вижте в коя посока гледат.

Той и Едмънд седнаха на стъпалата на олтара, докато лорд Ричард бавно обикаляше църквата. Най-накрая той се върна и спря до гробницата на дядо си.

— Гледат насам.

— Да, така е. А надписът на гробницата е: „Под високия връх се крие съкровището на сина Давидов.“ Всички, включително Стивън, са смятали, че Alto Monte означава Хай Маунт, но не е така. Ако размените думите, то става Monte Alto — каламбур с името на вашето семейство. Забелязах го за първи път на девиза на знамето ви.

— А съкровището на сина Давидов?

— Както всички останали и аз мислех, че става дума за Соломон, сина на Давид. Соломон, разбира се, е построил храма в Йерусалим. Тези, които са търсили съкровището, смятали, че това е зашифровано название на съкровището, отнето от тамплиерите от Романел и лорд Джордж. — Филип млъкна, за да подреди мислите си. — Сега мисля по друг начин. Фразата „Давидов син“ може да се отнася и до Христос. Направо казано, лорд Ричард, каквото и да е съкровището, а аз мисля че знам, то е заровено в гробницата на предшественика ви. Преди да изгорим църквата, трябва да я отворим и да го вземем оттам.

— Но това ще бъде светотатство!

— Не, сър. Истинското светотатство е станало преди много години. Искам да отворя тази гробница. Ще ми обещаете, когато свършим, синът и бъдещата ви снаха да отнесат съкровището там, където им кажа.

Лорд Ричард пристегна колана с меча на кръста си.

— Отец Антъни също го е знаел. — Филип отиде до гробницата. — Говорил е с каменоделеца. Имал е безумната идея да проникне в гробницата откъм криптата. Мисля, че това вече не е необходимо. А вие, лорд Ричард?

Старият рицар грабна една от кирките, облегнати на стената и удари силно отстрани гробницата. Звукът се понесе из църквата като звън на погребална камбана. Лордът се усмихна на Филип.

— Това е отговорът ми, сър. Само ще гледате или ще ми помогнете?

Филип и Едмънд се присъединиха към него. Вместо да се мъчат със страните, те се заеха с капака на гробницата. Камъкът се ожули и напука, най-накрая успяха да го пробият и с помощта на лопатите и металната пръчка, която Филип намери под стъпалата на камбанарията, успяха да отместят капака. Спряха за малко. Филип изпрати Едмънд до къщата за малко буренце ейл, чаши, хляб и плодове. После изтриха праха от устата и лицата си и изядоха храната.

Въпреки възрастта си, лорд Ричард не показваше никаква умора след това напрежение и се смееше на мехурите по ръцете на Едмънд и Филип. Свали наметалото си и преди да го спрат, наряза ивици от него и им каза да бинтоват ръцете си. Отново се хванаха на работа. Филип беше толкова съсредоточен в задачата, че забрави за църквата, докато не чу металическо дрънчене, сякаш рицар в броня вървеше из напречния кораб. Той спря, облегна се на кирката и изтри потта и праха от лицето си. Огледа се. Църквата вече не изглеждаше толкова заплашителна. Очите върху колоните сякаш бяха избледнели или просто бяха покрити с облаците прах, който се трупаше върху пода. Дочу отново звука — дрънчене от ризница.

— Братко? — тревожно се обади Едмънд.

— Чувам — отвърна Филип. — Наблюдателите дойдоха. — Той погледна към тъмния кораб. — Няма да ни пречат, нито ще позволят на Романел да се намеси. Те знаят, че намеренията ни са добри. Чухте ли ме? — извика той. — Грехът ще бъде изкупен.