Пол Дохърти - Блуждаещи огньове

— Но защо чакат?

— Кой ден сме днес, отче?

— Събота.

— А какво става в събота вечер? Филип направи гримаса.

— Хайде, отче — разсмя се сър Ричард. — Мъжете са работили усилено, а утре е почивният им ден. Ще се напият здраво, ще спят тежко, а утре ще станат, ще облекат най-хубавите си дрехи…

— Разбира се — прекъсна го Филип. — И ще дойдат на църква. Всички селяни ще бъдат на утринната литургия.

— И преди са го правили — обади се Пиърс. — Когато нападнали Рай и Уинчелси, винаги се опитвали да изненадат хората в църквите. Мъжете били далеч от къщите си, не носели оръжие. Французите просто обсаждали църквата и я подпалвали. После можели да плячкосват и убиват колкото им сърце иска.

— Няма ли да нападнат имението? — попита Филип.

— Не, отче. Видяхте стените и портите. Защо да ходят там и да вдигат тревога? Не, първо ще ограбят Скозби, а после ще дойдат да ме търсят. Ще влязат в селото по пътя — продължи сър Ричард. — Първо ще дойдат разузнавачите и ще направят това, което е тяхна работа — ще убият старите и слабите, ще умълчат кучетата. Но ние ще ги очакваме!

Сър Ричард отиде с големи крачки до амвона и плесна с ръце. С няколко енергични фрази той описа на своите наематели какво са видели отец Филип и Пиърс в гората. После отново плесна с ръце за тишина.

— Ако не бяхме предупредени — каза той, — всички можехме да загинем. Но сега ролите са разменени. Ще изпратя конник през нощта при шерифа, за да види дали хората му могат да дойдат тук, но утре сутрин никой няма да излиза от селото или на полето. Французите не познават Скозби. Час след зазоряване, около седем часа, отец Филип ще бие камбаната за утринната литургия. Всички ще дойдете тук и ще доведете жените и децата си, старците и болните. Никой не трябва да си остава вкъщи. Те ще се подслонят в църквата. Но всички мъже между Четиринайсет и шейсет години трябва да дойдат напълно въоръжени. Донесете лъковете и стрелите си, мечовете и ножовете, всяко оръжие, което намерите. Моите слуги ще ви донесат каквото има в имението. Казвам ви: ще дадем урок на французите как се влиза в Скозби.

Неговата кратка, но пламенна реч окуражи селяните.

След това сър Ричард повтори инструкциите си. Никой не трябваше да остава в селото, а той щеше да сложи постове край него, за да бъде сигурен, че французите няма да дойдат през нощта. После прикани Филип да прочете благодарствена молитва и да измоли Божията помощ. Докато го правеше, свещеникът добави и безмълвна благодарност към онези загадъчни ездачи в горите на Скозби, които го бяха предупредили за ужасната опасност, надвиснала над енорията му.

Филип се чувстваше облекчен. Френските нашественици бяха физическа заплаха, с която можеха да се справят. Предстоящата опасност успокояваше част от страховете му. Спа неспокойно, затова стана, сложи наметката си и излезе на централната улица. Сър Ричард беше оставил постове, калени ветерани от Стогодишната война, които се движеха безшумно като котки. Те бяха свикнали да крадат храна нощем и да се справят с френските предни постове. Филип им даде благословията си и се върна в къщата, където коленичи за молитва.

Най-после през прозореца видя първите лъчи на зората. Дочу шум отдолу, сякаш хората бързаха да излязат от домовете си и искаха да бъдат заедно, бяха започнали да се събират в църквата. Появиха се и бронирани ездачи с увити около копитата на конете парцали. Група от слугите на Монталт бутаха каруци, чиито колела бяха обвити в слама, по главната улица. Филип се обръсна и изми. Сложи най-хубавото си расо, слезе долу и закуси с хляб и ейл. Едмънд и Стивън, пребледнели и тревожни, вече го чакаха.

— Стойте настрани от боя — предупреди ги Филип. — Ние не сме войници: това не е проява на страх, а на здрав разум. Ако французите победят и влязат в църквата, това е нещо различно.

Под наметката си Филип носеше меч и дълга уелска кама. Едмънд носеше голям арбалет, който беше намерил в една от стаите горе. Той беше в изправност и свещеникът затъкна в колана си колчан с грозни стоманени стрели. Стивън носеше меча си и каза, че ще се опита да заеме лък и стрели.

Излязоха от къщата и се отправиха към гробището при църквата. Жените и децата вече прииждаха. Сър Ричард стоеше на стъпалата. Носеше лека броня. На главата му имаше конусовиден стоманен шлем и плоският предпазител за носа покриваше по-голямата част от лицето му. Имаше вид на роден воин, закален в битките. Зад него синът му, облечен по същия начин, но по-неспокоен, пристъпяше от крак на крак. Филип влезе в църквата, тръгна между хората, като говореше с жените и успокояваше децата, че по-късно ще ги научи на нова игра. Отвън се чуваше подготовката за битка. Сър Ричард крещеше заповеди — чуваха се скърцане на сбруя и тропот на колела от каруци, стържещ звук от острене на мечове. Сър Ричард ругаеше и нареждаше на всички да бъдат възможно най-тихи. Филип си спомни за Оплаквачката. Излезе и прекоси гробището. Тя вече беше станала и събираше угарките от свещи. Наложи се буквално да я завлече в църквата. Тя протестираше силно и говореше, че не се страхува, но той убедително й напомни, че пиратите не признават нито възраст, нито пол. Присцила беше един от неговите енориаши и той щеше да я защитава. Това изглежда я поласка и преди да я остави, тя взе ръката му и я целуна.