Пол Дохърти - Блуждаещи огньове

— Откъде са дошли? — попита Едмънд.

Филип клекна, огледа предметите, а после костите и особено черепите.

— Не съм лекар — каза той и вдигна един череп. — Не съм и войник, но са ми казвали, че повечето рани при насилствена смърт са в главата. Не виждам следи от насилие по никой от тези. Кръстът и връзката по-скоро сочат, че това са останките на монасите, които някога са живели тук. Всичко това предизвиква нови въпроси. Вярно е, че монасите може да са били прободени в гърдите или корема, дори обезглавени от мародерите, които са опустошили този район преди стотици години. Но аз се съмнявам, че тези безбожници биха си дали труда да ги захвърлят в кладенеца, който те самите биха използвали. Всеки християнин пък би им направил достойно погребение.

— Но все пак ги намерихме на дъното на кладенеца — каза Едмънд.

Филип се изправи. Спомни си рисунките на надгробните камъни, които беше виждал в енорийския дневник.

— Мисля — каза той, — че някой е плячкосал гробовете им, навярно в търсене на скъпоценности или…

Филип потръпна. Погледна надолу по хълма към мъглата, която се събираше из полето. Или какво, помисли си. Беше сигурен, че Романел и отец Антъни са знаели за тези кости. Върна се обратно сред руините и извика на останалите да го последват. Спря там, където беше олтарът и се опита да си припомни рисунките на гробовете.

— Ето тук има един.

Той се наведе до надгробната плоча в далечния край на олтара и разгледа земята край нея. — Някой е идвал тук преди нас — отбеляза той. — Вижте, преместили са този камък, а после са го върнали на мястото му, като са се опитали да скрият следите от това, което са направили. Пиърс, моля те, донеси лостовете.

Лесничеят го послуша. Филип и брат му ги пъхнаха под камъка. Плочата се отмести с лекота. Филип очакваше да види празен гроб, но пред тях лежеше скелет. Той коленичи над него, защото едва го виждаше в гаснещата светлина. Прочете молитва, за да знае Бог, че няма намерение да извършва светотатство.

— Този човек не е трябвало да бъде погребан тук!

— Какво говориш? — попита Стивън.

— Разбира се — прошепна Едмънд. — Погребан е наопаки. Главата му трябва да сочи на изток.

Филип взе черепа. На задната му страна имаше голяма дупка. Огледа останалата част от скелета — на две ребра имаше белези от пробождане. После огледа земята наоколо, но не намери нищо.

— Не мисля, че този мъж е бил монах — каза той. — Бил е убит в яростен бой. Раните по тялото му са го свалили на колене и някой е смачкал черепа му. Не е монах — продължи той. — Всеки Божи служител би бил погребан с кръст или броеница, а главата му ще сочи на изток, към олтара. — Филип погледна спътниците си. — Няма и следа от облеклото му, което показва, че трупът е бил напълно съблечен, преди да го сложат тук. — Той млъкна, после продължи. — Смятам, че гробът е бил осквернен, скелетът — хвърлен в кладенеца и този труп е бил набързо погребан тук.

— Но защо? — попита Едмънд. — Защо да отваряш гроб, да вадиш един скелет и да слагаш друг на мястото му?

Филип щеше да отговори, когато чу звънче на сбруя. Тръпки полазиха гърба му и той се прекръсти. Едмънд също усети безпокойството му. Лесничеят Пиърс вдигна лъка си и сложи стрела на тетивата.

— Чухте ли това? — попита Филип.

Звънчето отново прозвуча, този път откъм далечния край на църквата. Стивън се спусна натам, но извика, че не вижда нищо. Мъглата ставаше все по-гъста. Светлината започна да се топи.

— Време е да тръгваме — каза Филип. — Утре рано ще се върнем.

Те върнаха надгробния камък на мястото му. При кладенеца Филип нареди останките да бъдат увити в платнището и скрити зад стените на манастира. Намериха конете си — бяха толкова уплашени, че Пиърс беше доволен, че ги е спънал. Товарното пони се вдигна на задни крака и ако лесничеят не държеше здраво въжето и гривата му, то щеше да се подплаши и да избяга. Напуснаха Хай Маунт, яздейки малко по-бързо от обикновено през гората към селото.

— Подозирам — Едмънд изравни коня си с този на Филип — че нашият мъртъв псалт, Адам Уолдис, е имал пръст в отварянето на тази гробница.

Филип се огледа. Уолдис се беше връщал от Хай Маунт, когато нещо го беше подплашило от пътя и той беше затънал в блатото. Свещеникът спря коня си и повика Пиърс отпред.

— Знаеш ли къде е бил намерен Уолдис? — попита го той.

— Да. Наричаме мястото „Горското блато“.

— Можеш ли да разбереш къде се е отклонил от пътеката? Лицето на Пиърс се разтвори в зъбата усмивка.