Пол Дохърти - Блуждаещи огньове

— Мога да проследя заек нощно време и понякога ми се налага. Ще вървя отпред.

Той щеше да тръгне, но Филип го задържа.

— Кажи ми, Пиърс, женен ли си? Усмивката на лесничея помръкна.

— Не, отче, вдовец съм.

— Ами — продължи свещеникът — имаш ли дете?

— Да, момиченце. Сестра ми се грижи за нея.

— А майка ти?

Пиърс примигна, за да преглътне сълзите си.

— Починала е след моето раждане И преди да ме питате, отче — и майка й е починала по същия начин. Знам, знам. — Той събра юздите в ръцете си. — Животът е като сезоните. Трябва да мине известно време, преди да се създаде закономерност. Хората в селото вече започват да клюкарстват. Говорят за проклятие, за прокоба.

— Говорят ли често за миналото? — попита Филип. — За тамплиерите и скритото им съкровище?

— Не, отче. Странно е, защото във всяко друго село тази легенда щеше да се предава от едно поколение на друго, но хората тук не обичат да говорят за тях. А когато не харесват нещо, те предпочитат да не го забелязват — като това, че свещениците не се задържат тук или порочността на Романел. Знаем за него и за горкия отец Антъни. Мога много да ви разкажа, но сега умирам от студ.

Пиърс препусна напред. Върна се след няколко минути.

— Намерих мястото. Малко след като навлезеш между дърветата.

Когато стигнаха там, Филип видя следите на някой, който беше изоставил пътеката и хукнал напряко през храстите и орловата папрат. Пиърс дори намери парцали върху един виещ се къпинов храст. Оставиха спънатите си коне на пътя и Стивън изяви желание да ги наглежда. Филип и Едмънд навлязоха след Пиърс навътре в гората. Докато вървяха, Филип се наруга за недомислието. Светлината отслабваше и мъглата се виеше като пара между дърветата. Ужасяваща мъртвешка тишина беше надвиснала над горите, сякаш нещо ги наблюдаваше и неговото присъствие беше смълчало чуруликането на птиците и вцепенило малките животни, които обикновено притичваха през храстите. Пиърс спря и се усмихна през рамо.

— Не се тревожете, отче. Познавам тези гори като петте си пръста. Няма да навлезем в тресавището като Уолдис.

Продължиха напред. Пиърс вдигна ръка. Ниската растителност се смени със спечена кал. Филип видя как тинята изведнъж преминава в приятно светлозелено като тревиста пътечка в осветена от слънцето гора. Пиърс откъсна един клон.

— Гледайте, отче.

Той хвърли пръчката пред тях и тя се удари в повърхността на блатото. Задържа се няколко секунди и бързо потъна.

— От какво толкова се е уплашил Уолдис — прошепна Филип, — за да мине оттук?

Пиърс, който се беше приближил до ръба, внимателно изучаваше земята. Върна се, клатейки глава.

— Виждам само следите на Уолдис и на онези, които дойдоха да го извадят от тресавището.

— Да се връщаме — прошепна Едмънд. — Това място е обитавано от духове. Не ми харесва.

Те замръзнаха при шума от звънтене на сбруя, същия металически звук, който бяха чули на Хай Маунт. Пиърс свали лъка си и взе стрела от колчана. Отново го чуха — високо и ясно, сякаш дълбоко в гората феите размахваха звънчета.

— Да се връщаме при конете — каза лесничеят.

До деня на смъртта си Филип не разбра защо пренебрегна този разумен съвет. Изведнъж той си спомни как е учил в залите на Кеймбридж логика и теология и не можа да се примири с мисълта, че ще побегне от мъгливата гора, само защото чува подрънкване на сбруя. Беше му омръзнало да се страхува.

— Ще разбера какво става.

Преди да успеят да го спрат, той затича полуприведен покрай тресавището. Видя твърда земя пред себе си и още веднъж чу звънтенето. Тичаше между дърветата, без да го е грижа за клоните, които драскаха лицето му и къпините, които се заплитаха в краката му. Дочу шум зад себе си и се обърна. Пиърс го следваше с решително изражение.

— Ако ви изгубя, отче, не мога да се върна при сър Ричард — усмихна се мрачно лесничеят. — Странно, оттук не се минава с кон.

Отново чуха иззвъняването. Филип забърза. Дърветата започнаха да оредяват. Двамата спряха да си поемат дъх.

— Сега внимавайте, отче. Там, където дърветата са по-редки, има склон и широка долчинка, а после гората продължава в западна посока.

Филип кимна. Продължиха по-бавно. Внезапно свещеникът спря и подуши въздуха. Беше доловил мириса на готвено, на дим от дърва. Пиърс също го надуши, но поклати глава.

— Тук няма къщи. От години не е имало. Хората не харесват горите на Скозби.

Филип стигна до ръба на хълма. Долови звук от гласове. Застана на върха и погледна невярващо надолу. Сърцето му се беше качило в гърлото. Долчинката беше пълна с въоръжени мъже. По някаква неизвестна причина тук мъглата не беше толкова плътна. Филип пресметна, че те са поне 200 и когато напрегна слух, осъзна, че не са англичани. Дочуваха се заповеди на френски. Самите мъже бяха облечени в крещящи комбинации от парцали и неприлягащи части от броня. Като ги разгледа внимателно, свещеникът разбра, че те носят това, което са плячкосали от различни ферми и села. Един млад мъж беше облечен в зелена женска риза. Друг имаше шлем с наличник, но на гърдите си носеше филон, откраднат от някоя църква. До него Пиърс вече започваше да отстъпва.