Пол Дохърти: Песента на палача

— Полегни си. — И монахът се оттегли.

Друг човек се наведе над Саймън. Имаше едро, честно лице с кротки очи. Беше облечен с тъмнокафява роба и на врата му висеше кръгла метална плочка с лика на свети Вартоломей. Мъжът внимателно го прегледа. После донесе купа с ароматизирана вода и мека кърпа, за да почисти раните и натъртванията му. Саймън извърна глава. Монахът седеше на едно столче до вратата.

— Благодаря — промърмори той.

Това беше последното нещо, което си спомняше. Другият беше налял някаква напитка в устата му и само след секунди той потъна в дълбок сън.

На другата сутрин Саймън се събуди с болки във всяка става. От монаха нямаше и следа, но плещестият човек, който се беше погрижил за него предишната вечер, се представи като Томас Каули и каза, че се грижи за болните.

— В лошо състояние си, синко.

Котърил му разказа какво се беше случило предишната нощ. Каули почеса главата си.

— Познавам Дрейкът — каза той. — Отвратителен грубиян. Можеш да се оплачеш на кмета или на съвета, но ще ти видят сметката набързо. — Той помогна на Саймън да се изправи на възглавниците. — Ще се оправиш — добави той утешително, като видя как дърводелецът примигва от болка. Посочи с ръка голата килия. — Не е кой знае какво, но това е най-доброто, с което разполагаме. Имаме няколко свещи, само за спешен случай. Подът и стените не са украсени, но храната ни е силна — яйца, херинга и сирене. — Той посочи към купчината дрехи на масата. — Това е за теб. Чифт ботуши, доста износена риза, расо, и плащ с качулка. Може би ще успея да ти дам и завивка от овча кожа. Но преди да ме питаш — не можеш да останеш тук. Ние сме болница. Най-много три дни и след това вън! Саймън поклати глава.

— Благодарен съм ви. Пристигнах в Глостър с големи надежди. Аз съм дърводелец от Бъркли. Работех в замъка, когато мастър Дрейкът и дъщеря му посетиха господаря. — Той сви рамене. — Знаете как става — поглед на обяд, сладка усмивка на вечеря.

— И затова си тук?

— Дойдох, мастър Каули, защото искрено обикнах Алис Дрейкът.

— А тя обича ли те?

— Не съм имал възможност да разбера. Тук съм от седем дни. Похарчих всичките си пари. Вчера почуках на вратата на Дрейкът. Казаха ми да си вървя. Не знаех, че е толкова зъл.

— А сега какво ще правиш? Саймън въздъхна тежко:

— В Бъркли за мен няма работа, а нямам и роднини.

— А в Глостър не си член на гилдията? Саймън скръбно въздъхна.

— Добре. — Каули се изправи. — Брат Мартин ще се върне по-късно следобед. Може би той ще може да помогне.

Така и стана. Влажните очи на дребния, дебеличък монах се изпълниха с тъга, когато на свой ред изслуша историята за патилата на Саймън.

— Значи нямаш семейство, нито пари, нито работа и дори свое собствено ъгълче, където да се подслониш? — Монахът поклати унило глава. Седеше с разкрачени, обути в сандали крака, подпрял ръце на коленете си, загледан в пода. — Работа мога да ти намеря. — Той вдигна глава. — Една длъжност, която се освободи наскоро.

— Защо?

— Човекът… — Монахът облиза устни и прокара дебелите си пръсти през заплетената си брада. — Е, няма да те лъжа, обесиха го.

— Обесиха го?

— Да, боя се, че сам падна в собствената си клопка — това най-добре описва нещата.

— Братко, какво говориш? Кой беше този човек?

— Наричаха го Беззъбия. — Брат Мартин се усмихна сухо. — Това беше единственото име, което ни каза; устата му беше като на новородено. Не можеше да се похвали и с един зъб! Обичаше да яде всичко размачкано, смесено с мляко, като децата.

Саймън облиза с език устата си, усещайки подутините по венците си.

— Братко, значи има работа, и то добре платена?

— Дори много добре — продължи забързано монахът. — Ще ти кажа честно. Беззъбия беше помощник-палач на градския съвет.

Саймън изстена.

— Не, слушай. Никой не знаеше откъде е дошъл, беше като теб. Не се справяше зле с работата си, но беше много чувствителен на тема зъби. Една вечер в кръчмата „Зеления обръч“ някой започнал да му се подиграва — един от онези нахални и злобни чираци. Беззъбия говореше доста особено и чиракът го имитирал. Беззъбия, мой приятел и брат по оръжие, мой брат во Христе, извадил камата си и го убил. Пет дни по-късно, след като се яви пред съдиите на Негово величество в Гилдхол, Беззъбия бил изведен и обесен на общинската бесилка близо до Хай Крос, на ъгъла на Нортгейт. Знаеш ли къде е това?

Саймън кимна.

— Но ти го нарече свой приятел.

— Точно така — отвърна монахът. — Една от моите задачи е да посещавам осъдените и да им предлагам духовната утеха на Църквата.