Пол Дохърти - Песента на палача

— Колко палачи има? — попита Саймън.

— Общо четири. Едно сговорно братство. Шадболт е главният палач. Преди смъртта на Беззъбия, той имаше трима помощници. Веселяка — ще разбереш защо го наричат така, когато се запознаете — и Мухоловката са онези, към които ще се присъединиш.

— И ще разбера ли защо го наричат така, когато се запозная и с него? — повтори думите му Саймън.

Монахът въздъхна и размърда крака.

— Просто изчакай тук.

Той излезе и след малко се върна.

— Според часовата свещ, скоро ще прозвучи пазарният рог. Мисля, че е най-добре да дойдеш с мен. Не се тревожи за сбогуването. По-късно ще обясня на мастър Каули.

Вече облечен, Саймън обу новополучените си ботуши и последва монаха вън от болницата „Свети Вартоломей“.

Беше хубав ден и тълпите се щураха по улиците и алеите между сергиите и павилионите. Хората викаха и се поздравяваха взаимно. Чираците се опитваха да привлекат погледа на възможни клиенти. Стражи и пристави патрулираха по улиците. Каруците за боклук сновяха нагоре-надолу, просяци обсаждаха пекарните и магазините за храна, търсейки сух хляб. Млад мъж, облечен в бяло, се разхождаше насам-натам с най-различни кожи — котешка, лисича, катерича и заешка — преметнати върху ръцете и плещите му или пристегнати около тялото му с въже; отчаян опит да привлече клиенти към сергията на господаря си. Няколко кучета, привлечени от миризмата на кожите, също го следваха и тази нова идея как да продаваш стоката по-скоро предизвикваше смях, отколкото да привлича клиентела. Навсякъде деца играеха на топка със свински мехури, пълни с овес, или гонеха обръчи, караха ги да спират и да се търкалят.

Саймън се оглеждаше тревожно. Може би мастър Дрейкът беше тук някъде или, още по-добре, самата Алис? Може би той щеше да привлече погледа й и тя да прояви съчувствие. Но виждаше само лица на непознати.

Те вървяха надолу към Западната порта покрай църквите „Свети архангел Михаил“и „Света Троица“, чак до големия пазарен кръстопът. Тук патрулираше пазарната стража, която размахваше служебните си бели жезли. Надути и изпълнени с чувство за собствената си важност, членовете й настояваха всички покупки и продажби да спрат, заплашвайки с глоба или дори с кратък престой на позорните стълбове, които се намираха в края на улицата. Независимо от това, скоро и те се разпръснаха, когато група млади мъже, облечени богато, препуснаха през разкаляните улици на буйни жребци, следвани от джафкащи кучета. Конниците преминаваха, по-загрижени за соколите и ястребите на китките си, отколкото за добрите граждани на Глостър, а те на свой ред тихичко ругаеха младите благородници, които си прекарваха деня в забавления, докато останалите работеха.

При Западната порта тълпата беше още по-гъста и беше още по-трудно да си пробиеш път през нея. Каруци и покрити коли се подготвяха да напуснат града; умърлушени фермери подкарваха говеда, гъски, патици, прасета и друга жива стока, която не бяха успели да продадат, към кланиците, месарниците и магазините за домашни птици. Брат Мартин поведе Саймън по-далеч от тях, надолу по една алея, тясна като сламка и воняща като бунище, към мястото за екзекуции. Тук тълпата беше задържана от градските пристави. В тясното пространство пред тях огромна разклонена бесилка се издигаше в небето. Хората се блъскаха един друг, докато разносвачи на вода и продавачи на ябълки и сладкиши кръжаха наоколо, търсейки клиенти. Брат Мартин се покатери върху ниска тухлена стена и се загледа над главите на тълпата.

— Идват! — обяви той.

Тълпата замлъкна. Саймън зърна огромно знаме с герба на града, група стрелци, а после колата на смъртниците, която се дотъркаля до пространството пред бесилката. Палачите бяха облечени в черна кожа. Червени маски скриваха лицата им. Един караше каруцата, другите двама седяха при тримата затворници.

— Последвай ме! — прошепна брат Мартин.

Дребният монах си проби път през тълпата, като от време на време викаше кой е и защо трябва да мине. Хората се отдръпваха с уважение. Саймън се чувстваше странно, докато следваше монаха към мястото, където палачите влачеха осъдените от затворническата кола.

— Добър ден, братко.

Огромният, Плещест мъж, който караше каруцата, слезе от нея и застана разкрачен.

— Бог да те благослови, мастър Шадболт — отвърна монахът.

Главният палач се обърна. Затворниците бяха строени в редица, жалка гледка в своите дрипи, със стегнато завързани ръце и крака.