Пол Дохърти: Песента на палача

— Аз определено вярвам — обади се Орачът. — Вие го знаете. — Той положи ръка върху тази на брат си, Бедния свещеник. — Наистина смятам — продължи той, като изненада компанията с мъдрата си реч и познанията си, защото в действителност го смятаха за човек от ниска класа и с оскъдно образование, — че булото между живота и смъртта е много тънко и понякога може да бъде преминато.

— Особено когато си пиян — обади се Църковният пристав, но шегата му не предизвика нито усмивка, нито дори подхилване. Сега всички очи бяха вторачени в Дърводелеца.

— Значи вярваш в призраци — каза той, сякаш на себе си. — Ами другите ужаси? Онези, които умират, но се връщат по подвижния мост от мрака, през онзи вечен ров между вечната пропаст между живота и смъртта. Които могат да седят между нас, облечени в кръв и плът! Мислим, че те са хора като нас. Но те са създания на мрака, сътворени в преизподнята.

— Виждал ли си такива същества? — попита възбудено Ханджията, намигвайки през масата към Рицаря.

— Някога, много отдавна — отвърна Дърводелецът. — Сега работя в гората и всеки път, когато докосвам дърво като тази маса или пейката, на която седим, безмълвно се моля на Исус, роден в дървена люлка и загинал върху жестокия кръст. Не мога да направя нищо друго. — Той отпи от виното си. — Виждал съм подобни създания, вещици на мрака — повтори мъжът. — А всичко започна на шега.

— Продължавай да разказваш! — Сър Годфри се приведе напред. — Мастър Дърводелецо, храната свърши, вратите са заключени, братята няма да ни безпокоят. Искаме да чуем някоя история и мисля, че гориш от нетърпение да ни я разкажеш.

Дърводелецът сведе поглед към ръцете си.

— Можеш ли? — попита Ханджията. — Можеш ли да ни разкажеш историята си, Дърводелецо?

— Били сте някога в Глостър? — рязко отвърна мъжът.

— Много пъти — каза Батската невяста. Дърводелецът се усмихна, лицето му се промени и стана сериозно.

— Е, добра жено, оттам произхождам. Не от самия Глостър, а от малко селце край него, между града и Тюксбъри, в красива местност близо до Севърн.

Батската невяста се усмихна на Дърводелеца и засмука зъбите си. Всъщност тя смяташе, че той е доста хубав мъж, а дърводелците печелят много сребърни монети. Беше самотна. Колко съпрузи беше погребала? Въздъхна. Беше пила толкова много, че не помнеше. Но Дърводелецът беше приятен мъж. Тя изведнъж осъзна, че всички я гледат, затова се откъсна от размишленията.

— Често съм била в Глостър — повтори жената. Батската невяста почувства да докосват бедрото и под масата и се отдръпна. Погледна към Църковния пристав, който се опитваше да вдигне полата и с върха на ботуша си.

— Да, красив град — бързо се намеси сър Годфри и стрелна с поглед пъпчивия Църковен пристав, чието лице сега беше червено като въглен.

— Същинска скъпоценност — съгласи се Дърводелецът. — На река Севърн. На север се намира манастирът „Свети Осуалд“, съвсем близо до абатството „Свети Петър“, което е приютило трупа на прадядото на сегашния крал, жестоко умъртвен от своята съпруга Изабела. На юг е замъкът. Това е богоугоден град с — кармелитите близо до Нортгейт, францисканците и доминиканците — при Саутгейт. Освен това там са развити търговията и занаятите. Край Уестгейт и Ийстгейт можете да си купите каквото сърцето ви поиска. — Дърводелецът млъкна. — Имах такива мечти! Но ако пътувате на запад — продължи той, — ще стигнете мрачна и злокобна гора. Свърталище на сенките. Дори дървосекачите и въглищарите се боят да ходят там през нощта и имат право. Стойте далеч от облените в лунна светлина блата, където господарите на ада се срещат със своите поклонници. О, да! — кимна Дърводелецът. — Ще ви разкажа една история, която ще смрази кръвта ви. Никога вече няма да погледнете към бесилка, без да помислите за онова, което ще ви кажа. — Той си пое дълбоко дъх. — А сега слушайте…

Огнекосата Мег напусна Глостър през Източната порта, както обикновено, премина през Гъшия ров и пое по Бартън Роуд. Веднага щом се отдалечи от светлините и безопасността на градските порти, започна да вали ситен дъжд. Мег си сложи качулката и сграбчи по-здраво ясеновата тояга. Вървеше както винаги бавно, потънала в мисли за събитията от деня.

Мег беше от едно от околните села. Баща й, селски фермер, трябваше да храни твърде много гърла, докато майка й, с посивяло от изтощение лице, се влачеше из колибата им от измазани с кал клони и не пестеше нито тоягата, нито острия си език. За Мег нямаше работа, затова тя беше дошла в града, където се присъедини към останалите безработни, които се събираха в галериите на църквите, чакайки да ги наемат. Имаше късмет. Ханджията на „Златното петле“ огледа искрящата й червена коса и бялото лице и й предложи работа на прислужница. Клиентите му обичаха да гледат хубави момичета и Мег свикна с подвикванията, пикантните забележки, опипването на гърдите и щипането, което за нея беше просто част от ежедневната работа. Сега имаше в кесията си две пенита, с които да зарадва баща си.