Пол Дохърти: Песента на палача

— Спрете! — извика той. — В името на краля!

Сър Годфри, с вдигната в знак на мирните му намерения ръка, препусна напред.

— Казвам се сър Годфри Ийвсдън, кралски знаменосец. Аз и тези благородни поклонници отиваме към Кентърбъри, за да се помолим пред благословените мощи на свети Томас Бекет.

Всяко движение на каруцата замря — сега помощник-приставите и престъпниците се взираха в поклонниците. В знак на уважение съдебният пристав беше свалил шапката си.

— Сър Годфри, името ти ми е познато. Аз се казвам Люк Тивъртън — главен пристав на Кралския съд, който сега пътува из Кент, за да раздава кралското правосъдие.

Сър Годфри кимна.

— Тогава, сър, защо бесите тези хора на такова пусто място?

— Докарани са тук, защото са извършвали ужасни убийства, изнасилвания, кражби и други нарушения на Кралските закони из тези пусти пътища. Били са хванати на местопрестъплението от началника на стражата. Кралските съдии наредиха да ги обесим на най-близката бесилка до местопрестъплението им.

— Изповядаха ли ви? — Бедният свещеник смушка жалкото си конче и излезе пред поклонниците.

— Да, отче, но ако искаш, изповядай ни пак! — извика един от разбойниците.

— И Божието възмездие и кралското правосъдие ще се изпълнят — отвърна съдебният пристав и посочи към залязващото слънце. — Съдиите наредиха да ги обесим преди мрак и така ще стане. Сър Годфри, ти познаваш закона. Ако не присъстват свидетели, всичко е наред. Но…

— Сега — уморено добави сър Годфри — тъй като ние сме тук, ние сме тези свидетели.

— Сър Годфри, ти познаваш закона. — Съдебният пристав се изправи в стремената и загледа над главите на поклонниците. Погледът му се спря на Игуменката и дръзкото, грейнало лице на Батската невяста. — Но аз виждам, че между вас има почтени дами. Те и всички други, които желаят, включително членовете на духовенството, могат да се обърнат.

Някои от поклонниците го направиха. Ханджията внезапно си спомни, че най-отзад на кавалкадата има нещо, което иска да види. Игуменката вече беше слязла от коня и стоеше с гръб към бесилката. Капеланът беше сложил ръка на рамото й, макар Ханджията да видя, че Правникът също бързаше да й помогне.

— Пет пари не давам! — извика Батската невяста. — Виждала съм да бесят хора безброй пъти.

Тя пришпори сивия си кон напред, където Оръженосецът, по настояване на баща си, също се беше извърнал. Но Църковният пристав, Монахът и останалите протягаха вратове, за да видят по-добре. Вечерният вятър отнасяше гласа на съдебния пристав, докато четеше присъдата и много от поклонниците изтръпнаха, когато беше прочетен списъка от ужасни престъпления: убийство, содомия, изнасилване, нападения над църкви, богохулства, оскверняваш, дезертьорство от кралските войски, бракониерство. Изреждането им се стори безкрайно. Разбойниците на каруцата стояха и гледаха безизразно. Гласът на съдебния пристав стана неразбираем. Той свърши, прибра обратно пергамента в торбата си и направи рязко движение с ръка.

— Да се изпълни кралското правосъдие!

Приставите скочиха от колата. Конете бяха развързани. Един от стрелците ги удари по задниците с кожен камшик. Те затеглиха колата, като оставиха престъпниците да подскачат, гърчейки се на краищата на въжетата като риби на сухо. Въртяха се и се усукваха, ритаха и плюеха, докато примките се затягаха.

Рицарят долови раздвижване зад себе си, но не му обърна внимание, а пришпори коня си напред.

— В името на Божията любов, човече! — изръмжа той. Съдебният пристав направи гримаса, щракна с пръсти и направи знак на приставите. Трима от тях забързаха напред, за да сграбчат краката на престъпниците и да ги дръпнат надолу. Сър Годфри чу хрущене, когато вратът на единия се счупи; скоро този милосърден акт избави и тримата от страданията им и екзекуцията приключи. Съдебният пристав нареди на заместниците да проверят телата.

— Мъртви са! — извика един от тях. — До един час ще бъдат студени и ще започнат да се вмирисват.

— Тогава приключете сега! — нареди съдебният пристав.

Свалиха от каруцата огромен казан с катран. Приставите започнаха да мажат труповете с него, за да се запазят по-дълго като мрачно предупреждение към всички останали разбойници и главорези, които минат оттук.

— Сега можем ли да минем? — Сър Годфри набръчка нос, отвратен от острата миризма, която се носеше от труповете.

— Сър Годфри, Бог да е с вас! Рицарят спря коня си до пристава.

— Кой е пътят за Кентърбъри?