Пол Дохърти: Песента на палача

Монахът въздъхна. Не му оставаше нищо, освен да чака. Обърна главата на коня си, заби шпори и последва останалите, зарязвайки бесилката зловеща и самотна под зорките очи на гарвана.

В двора на манастира „Свети Ботолф“ цареше оживление. Приорът 4 4 В католическите манастири — свещенически сан, непосредствено след игумена — (Б. р.) и домакинът бяха излезли, горящи от нетърпение да приветстват поклонниците, които добре щяха да заплатят, за да използват трапезарията и сградата за гости.

Послушници водеха конете, други сваляха седлата, както и вързопите и кошовете от товарните коне. Поклонниците бяха забравили за бесилката, наслаждаваха се на топлината, светлината и ароматните ухания откъм кухните. Показаха им пристройката за гости. Някои от поклонниците можеха да си позволят да заплатят за малките белосани стаички на горния етаж, останалите щяха да се задоволят със сламеник в коридора или трапезарията.

Поклонниците посетиха първо църквата, за да поблагодарят за подслона. Тъмният неф беше осветен от свещи в малки железни свещници, закрепени в колоните. Въздухът беше горещ и пропит с миризмата на тамян. Когато коленичиха пред разпятието, Бедният свещеник им даде тон за хвалебствен химн, изпълнен с благодарност.

След това отидоха в трапезарията. Всеки поклонник зае мястото си на широките дървени маси. Начело седеше сър Годфри, отдясно на него — Игуменката, а отляво — Лекарят. Дърводелецът си беше възвърнал доброто настроение. Когато братята внесоха дървени подноси с печена гъска, залята със сос, както и малки купички със зеленчуци, кошнички с прясно изпечен хляб. Дърводелецът яде с удоволствие и апетит като останалите. Кани вино, бяло и червено, се подаваха по масата, а за онези, които като Мелничаря предпочитаха бирата, имаше големи бокала ейл. Известно време поклонниците бъбреха, обсъждайки пътуването си и онова, което щяха да правят утре. Всички вдигнаха тост за сър Годфри, убедени, че желязното ръководство на Рицаря ги е докарало в безопасност до това тъй приятно място.

Щом свършиха с яденето, те всички потупаха стомасите си. Мелничарят, който пиеше, откакто беше станал, се надигна и се опита да танцува, но после, като прегърна една от колоните в трапезарията нежно и горещо, сякаш беше жена, се свлече грациозно на пода, опъна се и бързо заспа. Хъркането му раздираше въздуха като гръмотевица, докато Лекарят не отиде да затвори устата му и стисна ноздрите му. Поклонниците вдигнаха възторжена наздравица. Когато се напиеше, Мелничарят ставаше неприятен. Ханджията почука по халбата си.

— Добре похапнахме и пийнахме — обяви той. — Навън — той посочи към зарешетените прозорци — мръкна и нощните създания са на власт. — Говореше драматично и постигна желания ефект. Все пак той беше ханджия, а когато хората седят край бумтящия огън и стомасите им са пълни с храна и хубав ейл, няма по-подходящо време, за да се изслуша някоя ужасяваща история за духове. А и не бяха ли поклонниците съгласни с него? Да си разказват по една история през деня и друга за мистерии и ужас през нощта.

— Не ни ли стигат ужасите за днес? — обади се Франклинът.

— Да — съгласи се Църковният пристав.

Той още се опитваше да се промъкне близо до кесията на Франклина, сякаш искаше да я отмъкне. Възрастният мъж знаеше това и сега Църковният пристав гледаше на нея като на плячка, която беше решен да докопа, преди да стигнат до Кентърбъри.

— Защо припадна? — Игуменката майка Еглантин взе парченце хляб, потопи го в купичка с мляко и го даде на малкото кученце. — На теб говоря, сър. — Тя вдигна една от елегантните си, отрупани с пръстени ръце и посочи към Дърводелеца.

— Не си ли виждал бесилка преди това? — изскърца Продавачът на индулгенции, като отметна ленената си коса. — Бог да ни пази, когато голямото въстание беше потушено, на всеки път бесеха бунтовници. Гарваните и враните бяха така претъпкани, че не можеха да летят.

Майка Еглантин стисна устни от отвращение.

— Бесенето си е бесене — обади се заядливо наблюдателният Стюард. Беше пил обилно и блестящите му очи сега търсеха кавга. Нищо не би му харесало повече от това да спори и да демонстрира острия си ум, който използваше срещу бедните селяни, незаплатили исканите налози и такси.

Но Дърводелецът се беше втренчил в празния си поднос.

— Не се боя от палача — обясни той. — Мъртъвците са си мъртъвци, и това е!

— Е, и? — попита Лекарят.

— Вярвате ли в духове?