Пол Дохърти - Песента на палача

Приорът се изправи и отиде да коленичи пред молитвеното столче под разпятието.

— Точно така, свещенико! Продължавай да бръщолевиш! — Брат Мартин злобно погледна коленичилия духовник. — Ти много ми помогна, отче приор — надсмя му се той. — Трябва да спазваш законите по-стриктно. Беше по-лесно да влизам и излизам оттук, отколкото в някоя кръчма. Разбира се, като пазач на гробницата на света Радегунд, на онази купчина разкапани кости, можех да се срещам с членовете на сборището си, когато идваха като поклонници.

— Ти си самото зло! — извика приорът и леко извърна глава встрани. — Трябва да те изведат, обесят и изгорят!

— Но ти няма да го позволиш, нали? — подигравателно попита брат Мартин. — Представи си какви слухове ще се понесат! И какво ще кажеш на началниците си? А милорд кметът няма право да наказва свещеник. Всеки духовник в този град ще вдигне врява. Всички обръснати темета ще запляскат с ръце и ще цъкат неодобрително с езици. Ами ти, милорд кмете? — Той вдигна пръст във въздуха, сякаш напътстваше непослушно дете. — Ще свикаш ли процес срещу мен? За да разкажеш на града за своите грешки. И какви доказателства ще представиш? Кой ще си развърже езика, за да свидетелства срещу мен?

Приорът се изправи и се обърна. Саймън никога не беше виждал човек, който да е така потресен, разкъсван между гнева и страха.

— Милорд кмете, трябва да ти напомня, че брат Мартин е член на този орден и подстриган за духовник. Затова той е под властта на Светата църква. — Той протегна ръка, за да възпре възраженията на кмета и я задържа във въздуха, сякаш произнасяше клетва. — Брат Мартин, ти ме нарече преподобни отче и свой игумен. Да, аз съм такъв и имам правото и властта да те накажа.

Лицето на монаха изгуби част от злобната си арогантност.

— Какво ще направиш? — попита началникът на стражата.

— Под манастира има килия само с една малка решетка на тавана, през която да влизат въздух и светлина. Подът е каменен, стените — дебели, покривът — от камък. Ще наредя началникът на стражата да те заведе там и да доведе хората си в манастира. — Той замълча. — В името на Светата църква, ще повикам нашите послушници, които са били зидари. Ще махнат вратата и ще те зазидат вътре жив. Ще ядеш и пиеш онова, което ти подават. Ще се облекчаваш на отходното място в килията. Ще получаваш нова роба от конски косъм всяка година. Ще те обслужва някой ням. Няма да имаш възможност да се срещаш с никого. Няма да напуснеш килията жив. Колкото и дълго да живееш, ще прекараш остатъка от земния си живот в истински ад!

Началникът на стражата приближи, свали въжето от колана си и сръчно върза ръцете на затворника. Пребледнял, брат Мартин погледна Саймън.

— Но Елиънор няма да бъде обесена, нали? Ще изпълните клетвата си?

Саймън се изправи и се приведе през бюрото.

— Излъгах те — призна той. — Не сме заловили Елиънор. Но ако я срещна, братко Мартин, няма да я оставя да живее още дълго.

Лицето на монаха се превърна в гневна маска и той понечи да скочи срещу него.

— Гаден кучи син! — дрезгаво извика той, като се опитваше да се измъкне от обятията на началника на стражата. — Запомни това, Саймън Котърил, ние ще се срещнем отново! Обещавам ти, ще се срещнем пак!

Дърводелецът завърши разказа си. Поклонниците, събрани в дългото, осветено от свещи помещение, го гледаха с очакване. Беше ли Саймън Котърил този мъж с посивяла коса и добродушно лице? Възможно ли е да е същият човек, който беше се изправил срещу дяволското сборище в гората Дийн? Ханджията се приведе, но сър Годфри го стисна за китката.

— Помни — предупреди го той. — Не бива да притесняваш човека. Може да е измислица, но може и да е истина.

— Истина е, нали? — червендалестият Кармелит, който седеше на другия край на масата, вдигна потира си с блеснали очи.

— Защо го казваш? — попита Дърводелецът.

— Всички знаем, че те е страх от обесване.

— А теб не те ли е страх, братко? — отвърна Дърводелецът и предизвика взрив от смях.

Сър Годфри погледна Монаха, спуснал качулката над подобната си на кубе глава. Очите му блестяха, яркочервените му устни, влажни от виното, бяха леко разтворени. „Да, помисли си сър Годфри, ти се наслаждаваш на истории като тази, за създанията на нощта!“

— Чувал съм нещо за това. — Правникът прокара пръст по яката на ризата си и се заигра със златния медальон, който висеше върху нея. — Сър Хъмфри Бадълтън беше кмет доскоро. Загина при злополука, или поне така казват, заедно с началника на стражата. В хана, където отседнали на път за Бристъл, избухнал пожар.