Пол Дохърти - Песента на палача

Саймън прибра камата си и затича, като тихичко ругаеше собствената си глупост. Беше решил, че сборището на Ратолиър е унищожено, но Господарят беше още жив и оцелялата дъщеря сигурно се беше върнала в Глостър, за да го намери и да му каже какво беше станало. Въпреки всичко, той се успокояваше с онова, което беше видял в завещанието. Спря се в началото на алеята, преди да излезе на главната улица, близо до която група пристави седяха до позорните стълбове. Стоя там, докато се успокои, благодарен, че наблизо има хора. Никога вече нямаше да повтори тази грешка. Но къде за Бога можеше да е Мухоловката? Приставите започваха да го оглеждат с любопитство и Саймън продължи пътя си. Трябваше да се увери, да премахне съмненията от ума си.

Когато пристигна на големия площад пред абатството „Свети Петър“, приближи вратата на манастира и като представи заповедта на кмета, поиска да говори с абата. Послушникът поклати глава.

— Няма го — каза той. — Не би ли могъл някой от приорите да ти помогне?

Отведоха Саймън през покритите галерии до добре мебелирани стаи. Заместник-приорът беше много услужлив. Той изслуша въпросите на Саймън относно завещанието на съветник Шиплър и нареди да донесат копие от него. Саймън внимателно го проучи, като се опитваше да овладее тръпките, които разтърсваха тялото му.

— Много късно е за Мухоловката! — възкликна той. — С нищо не мога да му помогна.

— Какво искаш да кажеш, синко? — Заместник-приорът стана, разтревожен от този странен младеж, който носеше пълномощно от кмета.

— Нищо, отче. — Саймън се изправи. — Благодаря ти и лека нощ.

Рано сутринта Саймън се събуди в къщата на съвета от удари и ритници по вратата. Извика да почакат, облече се набързо и препаса колана си. На стълбите стоеше един съдебен пристав. Под разрошената коса лицето му беше потно.

— Трябва да дойдеш, сър! — рязко каза той и показа на Саймън печата на кмета. — Сър Хъмфри лично иска да те види в залата на съвета.

Мъжът не пожела да му каже нищо повече. Саймън бързо обу ботушите си и го последва през изпълнените с мъгла улици до сградата на Общината. Навън нямаше много хора, тишината се нарушаваше само от скърцането и тропота на случайна каруца по паважа и звъна на камбаните от църквите, който се издигаше към покритото с облаци небе и призоваваше към първата за деня служба.

Сър Хъмфри го чакаше в главното преддверие, разхождайки се нагоре-надолу. Началникът на стражата беше приседнал на каменна седалка; и двамата мъже изглеждаха така, сякаш не бяха спали. Кметът освободи пристава и направи знак на Саймън да го последва. Минаха през Големия двор, през покрита галерия и влязоха в една пристройка.

Сърцето на Саймън замря при вида на тялото, проснато върху една ръчна количка. Увисналата през ръба глава разкриваше прерязаното гърло.

— Мухоловката! Господи, имай милост! Саймън коленичи.

— Исусе, смили се над него! — помоли се той. — В много отношения той беше добър човек, верен и смел.

— Донесоха тялото му тази сутрин. Намерили са го близо до Източната порта. От онова, което разбрах — продължи началникът на стражата — тръгнал е малко преди утринната камбана. Не е стигнал далеч, преди да го нападнат.

— Те ли? — попита Саймън.

— Един човек едва ли би могъл да се справи с него.

— Не знам.

Саймън им разказа за нападението върху него предишната вечер. Претърси джобовете на мъртвеца. Докато се занимаваше с това, видя върху тъмния му жакет капки червен восък.

— Какво е това? — попита началникът на стражата.

— Восък от свещи. — Саймън се изправи на крака. — Сър Хъмфри, за колко време можете да съберете отряд стрелци и войници?

— Дай ми час — излая началникът на стражата — и една дузина от най-добрите ми момчета ще е готова за тръгване.

— Защо? — попита кметът.

Саймън го дръпна за ръкава, изведе двамата мъже на двора и им съобщи заключението, до което беше стигнал, и аргументите си.

Два часа по-късно, точно когато Глостър се раздвижваше, кметът, началникът на стражата, мастър Саймън Котърил и голям отряд въоръжени мъже, конници и пешаци, заобиколиха сградата на августинските монаси. Сър Хъмфри удари големия звънец пред главния вход и настоя веднага да се срещне с приора. Сънливият послушник възрази.

— Всички братя са в църквата — изхленчи той. — На утринна служба.

— Ако той не излезе веднага — излая сър Хъмфри, — ще накарам да го арестуват и да си понесе последствията.