Пол Дохърти - Песента на палача

— Какво значи това? — попита Саймън със свито сърце.

— Които и да са — продължи писарят — може да са дошли тук от всяка част на кралството.

Продължиха с издирванията. Очите на Саймън натежаха и той започна да придремва. Събуди се рязко, когато един от чиновниците извика „Ето го!“и побутна към него един ръкопис.

Саймън проучи вписването. То споменаваше Агнес Ратолиър, „шивачка“ и несъщия й брат Едуард — „две сирачета в енорията на Страуд“.

— Да видим има ли и други.

Чиновниците се заеха отново с проучване. Неспокоен, Саймън крачеше напред-назад. Вече не му се спеше, откритието го беше ободрило. Мина един час.

— Съжалявам, мастър Котърил. — Един от чиновниците тъжно поклати глава. — Но мисля, че това е единственото вписване, което имаме.

Саймън благодари и на двамата.

— Най-добре да оставим нещата, както са — каза единият. — Можем да разчистим бюрата си сутринта. Мастър Котърил, ако искате, можете да останете.

— Ще се върне ли негова светлост кметът? — попита Саймън.

— Вероятно.

Чиновниците започнаха да гасят свещите, като оставиха две лампи с шишета и голям фенер, който сложиха близо до вратата. Събраха вещите и наметките си, стиснаха ръка на Саймън и му пожелаха лека нощ.

Той постоя малко, припомняйки си какво се беше случило от началото на тази история. После задряма и се събуди от един плъх, който се катереше по ботуша му и го накара да подскочи от страх. Стаята беше празна. Свещите бяха намалели. Стори му се, че чу да се отваря и затваря врата, но когато отиде да погледне, видя само един писар, работил до късно, който си тръгваше. Саймън реши да свърши малко работа. Взе данъчните списъци и ги отнесе обратно в кабинета, където бяха работили писарите. Сложи ги обратно на рафтовете. Обеща си, че ако кметът не пристигне, докато свещите догорят, ще си тръгне. Разбута ръкописите, седна на бюрото и започна да преглежда различните пергаменти, разтворени там. Взе един документ, изписан със сбит почерк. Забеляза името на Адам Дрейкът и с чувство на вина осъзна, че чете завещанието му, което трябваше да бъде одобрено от градската община. Прочете различните клаузи. Алис трябваше да бъде основна наследница, а ако умреше преди баща си, богатството и стоките му щяха да преминат у една роднина, племенница от Бат и някои други. Погледът му беше привлечен от различни подробности и изведнъж кръвта му застина. Той придърпа една свещ по-наблизо и започна да изучава по-внимателно написаното.

— Небеса! — възкликна той.

Саймън трескаво ровеше из ръкописите, но не намери и следа от завещанието на съветник Шиплър, освен справка къде е прибрано. Когато чу гласове в коридора, той остави документа, угаси свещите и излезе. Кметът разговаряше с началника на стражата. Когато Саймън се приближи, те млъкнаха.

— Мастър Котърил, работите до късно.

— Писарите намериха нещичко — отвърна Саймън уклончиво. — Но нищо важно.

— За сметка на това ние поработихме доста — отбеляза началникът на стражата. — Добре ще е Мухоловката да не напуска Глостър за известно време. Изпратихме хора да го търсят.

— Не се ли е върнал в старото си жилище? — попита Саймън, като се опитваше да скрие нервността и изненадата си.

— Не. — Началникът на стражата потупа дърводелеца по рамото. — Но не се тревожи, ще го намерим. Бъди сигурен в това.

Саймън се сбогува и затропа надолу по стълбите, доволен да се измъкне. Навън ръмеше лек дъжд. Чудеше се къде би се скрил Мухоловката. Какво можеше да направи, освен да проведе собствено търсене.

Улиците все още бяха доста оживени; търговците се прибираха у дома, а собствениците на магазини спускаха кепенците за през нощта. Отваряха се врати, през които нахлуваше светлината от свещи и фенери. Чираците бърбореха, седнали на паважа пред магазините, без да обръщат внимание на лекия дъжд, благодарни, че могат да си починат след целодневния труд. Саймън мина през града и влезе в приятно ухаещата кръчма „Сребърният плащ“. Кметът му беше казал, че кръчмата вече е била продадена, нов кръчмар заедно със семейството си се беше нанесъл в празните стаи над заведението.

Саймън се представи и се огледа. Всичко изглеждаше съвсем обикновено, маси и столове, висящи от гредите шунка и плитки лук. Новият собственик беше пребоядисал помещението. Малки деца се мотаеха около вратите на килера и кухнята. В огнището гореше огън. Беше трудно да си представи, че това уютно помещение някога е подслонявало член на сборището на Ратолиър. Саймън си поръча порция заешко задушено и халба бира. Сервира му лично кръчмарят.