Пол Дохърти - Песента на палача

— Беше ужасен лицемер — подигравателно каза брат Мартин.

— Ами семейство Дрейкът? Добрият брат Мартин идва да ги види, да пийне кана вино с тях. Колко лесно е било да сипеш отвара в чашите им, а после посред нощ да завлечеш телата им до конюшнята и да ги обесиш! Тежък нощен труд, а, братко? Скрит от плаща на мрака. Обесил си онези нещастници, върнат си се в кухнята, почистил си масата и кухнята и си се върнат в адската си дупка.

— Адска дупка? — попита брат Мартин.

— Където и да се намираш, в гората или в църквата, ти вървиш по пътя към ада!

— Ами отровеното вино! — възкликна приорът.

— Работа на сборището, за да представи брат Мартин като ангел на светлината.

— Продължавай! — настоя кметът.

— Останалите са били лесни за убиване. Горкият Веселяк на горската пътека. Шадболт, който се опитвал да избяга по реката и разбира се, Мухоловката. Той сам е влязъл в мрежата на паяка. Приорът се беше съвзел.

— Не мога да повярвам на ушите си. Тези обвинения са ужасни, това е богохулство. Как е истинското ти име? — Той удари с юмрук по бюрото. — Ако искате, мога да изпратя някого до манастира ни в Лондон.

— Няма нужда от това — отвърна апатично брат Мартин.

Саймън внимателно го изучаваше. Монахът изглеждаше различен, студен и мрачен човек; фалшивата му приветливост беше изчезнала. Очите му бяха опасни — хладни й непроницаеми. Единствената му реакция към обвиненията беше от време на време да облизва горната си устна с върха на езика си.

— Имам думата ви — дрезгаво каза той и щракна с пръсти към приора. — А ти, преподобни отче, трябва да помниш, че за какъвто и да ме мислиш, аз все пак съм духовник и под закрилата на Светата църква. Не мога да бъда предаден на светското правосъдие. — Той млъкна и си пое дълбоко дъх. — Аз съм Едуард Ратолиър, роден в Крипългейт в Лондон. Майка ми беше англичанка, а вторият й съпруг, баща ми, беше от Бретан. И двамата умряха по време на епидемията от чума и ни оставиха сираци с несъщата ми сестра Агнес. Живял ли си сам като дете, Саймън? Благодари на Бога, че не си. — Той леко се усмихна. — Ако наистина има Бог. Агнес и аз познахме злото. Похотта и алчността на хората. Обикаляхме по пътищата на кралството. Най-накрая пристигнахме в Страуд. Няколко месеца по-късно се преместихме в Норич, където един дебел търговец се влюби в Агнес. Аз получих добро образование в училището на Тиобалд. За да избегнем вниманието на така наречения си баща, с Агнес потърсихме грижите и защитата на майка Кресингъм. — Той видя, че кметът трепна.

— Същата, която беше съдена от кралския съд в Лондон?

— Значи си чувал за нея. — Брат Мартин направи гримаса. — Майка Кресингъм беше обесена и изгорена като вещица, но тя беше единственият родител, който имахме. Тя ни запозна с мистериите…

— Почитане на дявола! — отсече приорът.

— Млъкни! — изръмжа брат Мартин. — Затвори си бъбривата уста!

— Продължавай! — излая кметът.

— Бяхме добре обучени в мистериите. Как се използват отварите и най-вече тайните на мнимата смърт. Знаеш ли, Саймън, преди християнството да достигне тези брегове, племената обожавали боговете, които живеели в дърветата. Жреците им пиели отвари и се самообесвали, а в сънищата си влизали в дворците на боговете и прониквали отвъд мрака на нощта. Когато пораснахме, и двамата с Агнес вече бяхме вещи във всички тайнства. Станахме и съпрузи.

— Оженили сте се? — възкликна приорът. — Несъщи брат и сестра!

— Знам, преподобни отче — саркастично отвърна брат Мартин. — Но нека бъдем честни, не съм единственият свещеник, който е прегрешил. Онзи дърт козел — търговецът, имаше син. Агнес се погрижи за него и стана единствена наследница. После забременя. Старият козел реши, че е от него и Агнес не го разубеди. За да избегнем подозренията, аз, който не съм обичал друга жена, станах монах. Старият търговец умря и Агнес продаде имуществото му.

— Значи оттам е дошло богатството ви! — прекъсна го Саймън.

— Имахме злато и сребро, укрити в много градове. Където и да отидех, Агнес винаги ме следваше. Тя отглеждаше дъщерите ни и се усъвършенстваше в мистериите.

— Разбира се! — Саймън се почеса по главата. — Ти си монах и орденът ти е известен с библиотеките си. Имал си достъп до книги и ръкописи, скрити от очите на много други. Брат Мартин се усмихна.

— Бях прав за теб, Саймън. Мозъкът ти е остър като бръснач. Казах на Агнес! Имах големи надежди за теб! Най-после дойдохме в Глостър — каза той. — Когато с Агнес бяхме сираци в Страуд, се сприятелихме с един стар лесничеи. През няколкото месеца, когато живяхме там, той ни показа тайните горски пътеки и ние не ги забравихме. За един монах е лесно да напуска манастира, да се измъква от килията си посред нощ и да прескочи стената.