Пол Дохърти - Песента на палача

— Чух, че брат Мартин е напуснал църквата. — Той се вгледа в Саймън. — И че е дошъл тук с някакъв непознат. Кой си ти, сър?

— Не се тревожи, отче приор! — обади се брат Мартин. — Този човек ми е приятел.

Саймън отстъпи и приорът влезе в стаята.

— Добре ли си, братко Мартин? — попита той разтревожено.

— Да, преподобни отче.

Без да го поканят, приорът седна на пейката до вратата. После подкани с жест Саймън да седне на табуретката до вратата.

— Сигурен ли си, братко? — повтори той. После насочи орловия си поглед към Саймън и го огледа от глава до пети.

— Това е Саймън Котърил — отговори брат Мартин. — Той ми е приятел. Преподобни отче, той ми донесе новини.

— Живеем в много смутни времена — обяви приорът. — Брат Мартин, който може би не беше толкова стриктен в обетите си, колкото би трябвало, сега е решил да остане тук. Каза ли му какво стана?

Саймън бързо погледна към брат Мартин, който преглътна с мъка и поклати глава.

— Брат Мартин може да идва и да си отива, когато пожелае — продължи приорът. — Но той избра да остане тук. Животът му е застрашен. На два пъти тук оставиха вино като подарък за него. — Той се усмихна насила. — И в двата случая виното беше отровено.

Саймън изненадано погледна брат Мартин.

— От Ратолиър ли? — попита той.

— Трябва да са били те — отвърна монахът. — Но има и по-лошо, нали преподобни отче?

— О, да, изпращаха и други подаръци — сладкиши, пасти, оставени на портата на манастира и всички отровени. Дори в параклиса на света Радегунд…

— Не ги ли видяхте? — намеси се брат Мартин. — Точно до вратата има малка галерия за хор. Оттам братята пазят гробницата. Двама послушници наблюдават оттам, просто в случай, че сборището изпрати някой тук да отмъщава.

— Брат Мартин ни каза как се е опитал да помогне да бъде унищожено сборището. — Приорът се изправи. — И за това има нашата благодарност. Така че, Саймън, разбираш защо дойдох. — Той направи знак за благословия във въздуха. — Макар по лицето ти да личи, че си почтен човек. Брат Мартин, мастър Котърил, довиждане. — И приорът излезе.

Саймън седна и се заслуша как стъпките му заглъхват по коридора. Брат Мартин още беше разстроен, потънал в мисли със сключени ръце. Гледаше в една точка над главата на Саймън, устните му се мърдаха беззвучно. Саймън се чудеше дали веселият монах не губи разсъдъка си. Най-после изглежда си спомни къде е. Примигна, потърка лицето си и вдигна чаша за наздравица към Саймън.

— И сега какво ще правиш, мастър дърводелецо? Ще се върнеш в Бъркли?

— Както Мухоловката, и аз бих искал да се махна от този град — отвърна Саймън. — Но има нещо за довършване — Господарят.

— Господарят ли?

— Да — потвърди Саймън. — Водачът на сборището.

— Откъде знаем, че е мъж? — Монахът почеса месестите си бузи.

— Трябва да е мъж.

— Винаги съм мислил, че трябва да е старата майка Ратолиър — каза брат Мартин. — Но хайде, Саймън, кажи ми всичко, което знаеш.

Младежът го послуша, осъзнавайки че времето минава, нарушавано само от време на време от шляпане на сандали навън и звъна на манастирската камбана. Брат Мартин седеше, скръстил ръце на масата, с наведена глава и внимателно слушаше. Понякога прекъсваше разказа на Саймън с въпрос. Дърводелецът млъкна, когато един послушник донесе поднос с храна от кухнята. Саймън установи, че е много гладен, но забеляза, че брат Мартин само рови из храната. Най-после той свърши и застина, скрил лице в ръцете си.

— Кой смяташ, че е Господарят? — попита той, като почука с нокти по масата. — Чудех се за милорд кмета…

— Но защо да се забърква в подобно нещо? — усъмни се Саймън. — Човек с неговото положение и власт? Не, не. Понякога подозирам Мухоловката.

— Защо? — с любопитство попита брат Мартин. — Той се беше скрил.

— Но от кого се криеше? — попита Саймън. — От сборището или от закона? Има много въпроси, които нямат отговори.

— Като например?

— Ратолиър. Майка и две дъщери. Чудя се кой е бил бащата.

— Какво те кара да питаш това? Може да е просто стара вдовица, която се е обърнала към силите на злото и е повлякла и дъщерите си.

— Бих искал да можех да се върна — отвърна Саймън. — Да се върна във времето на онази поляна. Отново се чувствам като дърводелец, братко; сякаш работя с дърво, но ми липсват някои парчета.

Той се изправи и брат Мартин го последва. Доближи се до него и го притисна към себе си.

— Ще дойдеш пак, нали, Саймън? Ще дойдеш да ме видиш и да ми кажеш какво става.