Пол Дохърти - Песента на палача

— Саймън!

Някой беше извикал името му. Беше шепот, сякаш си играеха на криеница с него. Обърна се; усети някакво движение, но когато погледна, сивата сянка, която приличаше на кълбо дим, беше изчезнала. Погледна нагоре през клоните — небето беше покрито с гъсти облаци. Грохотът на гръмотевиците се усилваше и през дърветата Саймън зърна блясъка на светкавица. Върна се при приятелите си.

— Там няма нищо. Мастър Шадболт, да извадим виното. Главният палач го послуша, раздаде калаените чаши и ги напълни до ръба. Чукнаха се, но внезапно Мухоловката хвърли своята и скочи на крака.

— Какво става? Това е кръв! — изкрещя той. — Шадболт, това някакъв номер ли е?

Лицето на главния палач беше уплашено, в очите му блестяха сълзи. Саймън помириса чашата си. Ароматът беше приятен, затова отпи и установи, че е хубаво бургундско вино.

— Побъркал си се от страх.

Саймън вдигна чашата на Мухоловката и я помириса, но долови само аромат на вино. Шадболт стисна ръката на Мухоловката.

— Седни! — прошепна той дрезгаво. — Иначе ще ни накараш всички да подгоним таласъмите из гората. Позволяваш на това място да те подлуди! — Той напълни отново чашата на Мухоловката. — Виж! — Отпи глътка. — Вино е! Хайде, човече, изпий го!

Мухоловката го пресуши на една глътка. Извадиха каната и ленената покривка, в която беше увит осолен бекон. Огънят, храната и виното скоро ги развеселиха. Те се смееха и шегуваха, когато Саймън чу песента. От мрака се разнесе тихо тананикане. Той остави чашата си. Сега и другите чуха.

— Това е песента на старите кучки — каза Веселяка. — Някоя тяхна любима песничка.

Саймън се обърна. Стори му се, че старата Агнес Ратолиър е отворила очи под бялата качулка и му пее мъртвешка приспивна песничка. Саймън си спомни арогантния й поглед, изкривената й уста, и погледна към брат Мартин.

— Не можеш ли да направиш нещо, братко? Кажи молитва! Благослови ни!

— Бог знае, Саймън, моля се, откак сме дошли. Дърводелецът стана и прекоси поляната. Пеенето беше затихнало. Без да обръща внимание на възраженията на брат Мартин, той свали белите качулки от обесените и извика:

— Мухоловка! Донеси ми една главня.

Палачът се подчини. Саймън огледа внимателно ужасната сцена, но и трите вещици висяха със затворени очи.

— Сложи им обратно качулките! — нареди му брат Мартин. — Върни се да довършим виното. Това призрачно място си играе с умовете ни.

Саймън побърза да го послуша. Тъкмо се канеше да сложи качулката върху сивата, сплъстена коса на Агнес, когато със сигурност видя главата й да помръдва, а миглите да трепкат. След като закри лицето й, усети, че не може да престане да трепери и побърза да се присъедини към другарите си край огъня.

— Съжалявам — каза той, — но тук не ми харесва. Мисля, че трябва да се махнем.

— Не можем — напомни му Шадболт. — Имаме строги заповеди от кмета и съвета. Нищо чудно началникът на стражата да се върне, за да се убеди, че те са изпълнени. Той плисна остатъка от виното си в огъня. — Ние сме палачите от Глостър и не се боим от нищо. Ще спим в колата или на земята. Когато слънцето изгрее, нещата ще се оправят.

Не бяха успели да се настанят удобно, когато бурята връхлетя; грохотът на гръмотевиците прозвуча точно над тях и първите капки дъжд паднаха. Малко по-късно дъждът заваля като из ведро, барабанейки по земята и ги прогони в колата, където се сгушиха и задрямаха на пресекулки. Не беше само заради дъжда, а и заради шумовете, които долитаха от гората — викове, откъслеци от песен, крясъци, които, ги изнервяха и сломиха решителността им.

Брат Мартин настояваше да се махнат и когато какафонията от звуци нарасна, а дъждът стана още по-силен, Шадболт колебливо се съгласи. Конете, които бяха спънати на известно разстояние, бяха доведени и наместени между тегличите. Палачите бързо им сложиха хамутите, натовариха вещите си и напуснаха страховитата поляна.

Като бележеха дърветата и поставяха камъни за следа, палачите се ориентираха накъде отиват и по коя пътека поемат. Дъждът не спираше. Пътуваха часове наред и точно когато се зазори, Саймън, който вървеше пред тях, откри голяма изоставена къща, чиято ограда отдавна беше паднала, а пристройките бяха изгнили. Голямата зала беше топла и суха въпреки миризмата на животни, които се бяха подслонявали тук. Доволен, той се върна при приятелите си и им описа какво беше открил.

— Една от кралските ловни хижи — каза Шадболт. — По време на царуването на прадядото на стария крал, гората Дийн често се използваше за лов и развлечения.