Пол Дохърти - Песента на палача

— Стойте тук! — нареди им той. — Не излизайте навън! Останалите замряха, опитвайки да се успокоят. Саймън зареди лъка, който беше намерил. Тогава започна ужасът — по стените се Чукаше и тропаше, викаха имената им. Клони и камъни се сипеха през незатворените прозорци.

— Защо не дойдат? — попита Шадболт. — Ако са духове или призраци, защо не ни нападнат?

— Не знам — отвърна Саймън.

И тогава, в отговор, гласът на Агнес Ратолиър разкъса тишината.

— Това е само началото! — изпя тя. — Играта сега започва! Кръвта на Саймън изстина, защото знаеше, че тази нощ ще промени живота му. Тези три привидения не бяха обикновени престъпници, а вещици, чиято екзекуция не беше решила нищо. Не смееше да сподели страховете си с приятелите си. И без това Мухоловката беше толкова ужасен, че Саймън трябваше със сила да изтръгне арбалета от пръстите му, уплашен, че в страха си палачът може да убие някой от тях. Поддържаха непрестанно огъня. Саймън наблюдаваше мъглата през отворения прозорец и чакаше да се разсее. Когато това стана, шумовете и заплашителните проклятия спряха. Брат Мартин със залитане се изправи, стенейки от болките в схванатото си тяло.

— Какво ще правим? — попита Шадболт.

— Ще се върнем на онази поляна — каза решително Саймън.

Той се огледа и почувства прилив на тайна гордост. По някакъв начин връзката му с останалите се беше променила. Той вече не беше просто участник в събитията, а водач. Веселяка и Мухоловката бяха изгубили и ума, и дума. Брат Мартин сякаш беше потънал в собствените си мисли. Лицето на Шадболт беше посивяло, един мускул високо на бузата му трепкаше и той изглеждаше несигурен какво трябва да предприеме.

Саймън напусна ловната хижа. Навсякъде виждаше следи от нечие присъствие — парчета дърво и камъни, плочи, паднали от покрива, сякаш сградата беше разтърсена от ураган. Жвакайки с ботуши из мократа трева, той отиде до мястото, където бяха стояли трите вещици, наведе се и видя следи от ботуши в меката кал. После заобиколи хижата. Товарните коне стояха спокойно в импровизираната си конюшня и все още ровеха с муцуни из храната си. Колата, скрита под пробития покрив на една пристройка, изглеждаше без повреди. Саймън се качи в нея и седна на дървената пейка. Чу, че Шадболт вика името му от хижата, но не му обърна внимание. Какво беше станало с тях? Наистина ли бяха умрели трите вещици? Нима Ратолиър по чудо бяха измамили смъртта и се бяха освободили от стегнатите примки, за да ги последват тук? Саймън поклати глава.

— Това е невъзможно! — прошепна той. Извади камата си и загледа как засилващата се светлина на деня потрепва по острието. Спомняйки си оскъдното образование, което беше получил, той се усмихна на себе си. Знаеше буквите и цифрите. Можеше да пише и чете по малко, но винаги му бяха казвали, че ще бъде отличен дърводелец и че това е бил занаятът на Исус Христос и неговия земен баща Йосиф. Гилдията на дърводелците се гордееше с това и изтъкваше, че Дърводелството, изработката и оформянето на дървото изискваха не по-малко усилия, отколкото полаганите от школарите в Оксфорд или Кембридж.

Саймън беше изненадан от себе си. Мислил си беше, че ще трепери от страх като останалите. Но тайно винаги беше обичал предизвикателствата — те го откъсваха от досадата на ежедневието, от трупащата се мръсотия в живота му на палач. Спомни си един стар войник; стрелец, участвал във войните на краля; бяха му дали малка пенсия и той живееше сам в края на селото. Като момче Саймън често го посещаваше и слушаше разказите му за жестокостите на войната, за славата и величието на битките.

— Не битките са важни — беше изфъфлил старецът през беззъбите си венци. — Битките карат кръвта ти да пее и сърцето да подскача като птица. Онова, което става преди битката умъртвява душата — досадните преходи, еднообразието на лагерния живот.

Саймън прибра камата си и слезе от колата. Погледна към небето, където облаците се разкъсваха.

— Знам какво имаш предвид, старче — каза си той. — Съжалявам, мислех те за глупак, но сега знам, че си говорил истината.

Саймън се прекръсти. Вещиците бяха умрели, но с помощта на някаква тайна сила, се бяха върнали отново към живота. Спомни си как отиде в „Сребърния плащ“ преди да напуснат Глостър. Имаше ли съобщението, което беше предал, нещо общо с това? Беше ли принесена нова жертва? Но ако беше така, защо Агнес Ратолиър се беше опитала да се пазари за живота си? И защо беше извикала неговото име преди другите? Защо не го бяха убили? Защо не бяха ги атакували по-сериозно? Заради молитвите на брат Мартин? Саймън клекна, за да остърже калта от тока на ботуша си. Като дете беше чувал много истории за вещиците от гората Дийн, които летели през нощта, кланяли се на демони и непрестанно живеели в мрак. Беше ги смятал за измислици.