Пол Дохърти - Песента на палача

Сигурно бяха пътували часове. Краката на Саймън натежаха, очите му започнаха да се затварят. От време на време се препъваше и се пробуждаше от дрямката. После всичко свърши. Хрътката извика, колата рязко спря, после зави, следвайки лесничея в една горичка. Друсането беше толкова силно, че брат Мартин слезе и помогна да водят конете. Саймън забеляза, че монахът прекалено се беше умълчал, откакто бяха напуснали съвета. Обичайно беше бъбрив, душата на компанията, но сега се държеше като подплашен, пребит човек, който се влачи неохотно напред.

Стигнаха поляната. Хрътката и брат Мартин извадиха факли от колата. Прикрепиха ги на забит в земята кол и ги запалиха. Саймън се огледа. Беше мрачно и закътано място, през което бълбукаше и ромонеше поток, докато се промъкваше между тесните си брегове. Дърветата бяха огромни и стари, по-закръглени и дебели дори от колоните в абатството „Свети Петър“. Зърна бялата каменна плоча и зейналите ями около нея.

— Място за жертвоприношения — каза Хрътката. — В древни времена племената, които живеели тук, овесвали жертвите си по дъбовете.

— В такъв случай — отбеляза весело Шадболт, като застана между лесничея и Саймън и ги потупа по раменете — очевидно древните ритуали ще се повторят.

— Аз си свърших работата — Хрътката се освободи от прегръдката му.

— Хайде, стига — ядосано каза главният палач. — Намираме се в гората Дийн посред нощ. Трябва да знаем пътя за връщане.

— Предполага се, че ще останете тук три дни — отвърна лесничеят. — А аз не мога да стоя с вас. Тръгнете назад, завийте вляво към пътя, карайте по него и той ще ви изведе от гората.

И докато псувните на Шадболт кънтяха в ушите му, Хрътката препусна обратно между дърветата.

— Той има повече разум, отколкото който и да е от вас! Саймън се обърна. Агнес и двете й дъщери сега седяха в калта зад колата.

— Да! — На светлината на факлите лицето на Агнес изглеждаше още по-зловещо и гротескно. — Той е твърде умен, за да стои тук. Твоят Бог няма власт над тези тъмни усои. — Тя протегна врат и се изплези на брат Мартин.

— Христос има власт над всичко! — настоя монахът, но се извърна.

Саймън чу глухия грохот на светкавица в далечината.

— Е — каза Шадболт, — няма да седя и да оставя три вещици да ми се присмиват в мрака.

Той се отдалечи, крещейки заповедите си, сякаш всеки звук или движение биха намалили мрачното напрежение.

Веселяка и Мухоловката скоро спуснаха три въжета от надвисналите клони на дъбовете. Платнището на каруцата беше махнато. Трите вещици бяха изправени и по заповед на Мухоловката колата беше върната под дървото с въжетата. Беше бавна и уморителна работа. Товарните коне, обичайно спокойни и кротки, сега бяха уплашени, дърпаха главите си и се вдигаха на задните си крака.

Най-после Шадболт ги укроти, но вещиците започнаха да се смеят и телата им се разтърсиха така, че веригите се раздрънчаха. Саймън побърза да помогне на Мухоловката и Веселяка, които вече бяха се покачили на клона. Сложиха примките на вратовете на вещиците. Саймън се качи на колата, убеди се, че всяка е добре затегната и възлите са точно под лявото ухо. Докато се занимаваше с това, Агнес се опита да докосне слабините му с опакото на ръката си, но той я отблъсна. Останалите две вещици гледаха с блеснали от възбуда лица, а Елиънор дори присви устни като за целувка.

— Котърил! — старата Ратолиър се обърна. Главата й беше леко наклонена заради стегнатата примка и възела под ухото й.

— Какво има? — рязко попита младежът.

— Предаде ли съобщението ми?

— Да. — Той скочи от колата. Брат Мартин се приближи.

— Имате ли да кажете нещо, преди присъдата да бъде изпълнена? Може ли майката Църква да ви дари някаква утеха?

— Иди да се наливаш! — изпищя Агнес. Тя отметна с мъка глава назад, погледна към звездите и промърмори нещо на език, който те не можеха да разберат. — Ще се видим отново с всички вас! — изкрещя тя, когато Шадболт шибна конете и колата тръгна напред.

Най-накрая трите трупа спряха да се гърчат и увиснаха неподвижни, полюшвали само от вятъра. Веселяка ги оприличи на гнили плодове. Известно време палачите се наслаждаваха на своето дело; телата, още с вериги около китките и глезените, зловещо се поклащаха сред дрънчене и тракане.

— Чухте какво каза кметът — напомни Шадболт на останалите. — Трябва да висят три дни, после ще промушим сърцата им и ще ги заровим.

— Защо три дни? — попита Мухоловката, като оглеждаше осветената от огъня просека. — Защо просто не свалим кучките и не приключим с тях?