Пол Дохърти - Песента на палача

Саймън погледна през рамо. Ръката на началника на стражата затвори решетката от външната страна на вратата.

— Така е прието! — изкрещя Агнес. — Никой не бива да чуе изповедта ни.

— Да се изповядате ли искате? — попита брат Мартин и коленичи пред тях. — Искате ли да се изповядате и да бъдете опростени?

— В такъв случай аз трябва да изляза — предложи Саймън.

Агнес му направи знак да се приближи и да коленичи до монаха. Саймън се подчини. Старицата излъчваше странно величие. Малките й черни очи не изпускаха неговите. Саймън не знаеше дали се бои повече от тях или от това, че другите ще му се присмеят, че е страхливец. Отблизо трите вещици изглеждаха още по-смущаващо. Изабела и Елиънор бяха измили лицата си. Макар косите им да бяха сплетени и висяха като опашки на плъхове до раменете, в лицата им имаше нещо привлекателно. С леко дръпнатите си очи напомняха на Саймън на котки. Агнес вече не изглеждаше толкова стара — лицето й не беше толкова набръчкано, а по-гладко; носът не беше толкова закривен, а устните й бяха по-пълни. Саймън примигна. Дали не му правеха магия? Брат Мартин също сякаш беше в транс.

— Какво искате? — заекна Саймън. — Ако е изповед…

— Млъкни! — изсъска Агнес Ратолиър. — Ще ви дадем повече злато, отколкото някога сте виждали.

— За какво? — попита брат Мартин.

— Много добре знаеш. — Агнес лукаво погледна монаха. — Беззъбият дойде да ме намери. Знам всичко, което става в Глостър.

— За какво говориш? — попита Саймън.

— За какво ли, младежо? — Тя се изкикоти. — За това, че палачите от Глостър играят интересна игра — някои бесят, а някои не! Защо не се разберем и сега? Използвайте онези хубави яки, както и при другите. Хайде, момченце. — Гласът на Агнес Ратолиър стана по-силен. Тя направи жест към дъщерите си и те коленичиха от двете й страни. — А когато бъдем свободни, можеш да ни посетиш. Каква нощ ще бъде това! И тримата в леглото. — Тя го огледа от глава до пети. — А защо не и четиримата, ако ти харесва?

Устата на Саймън пресъхна. Искаше му се да не се беше изправял пред тези три жени, вторачени в него.

— И още злато — проговори една от дъщерите.

— И още сребро — като ехо повтори другата. — И удоволствия, каквито нито един от вас не познава.

Брат Мартин рязко се изправи.

— За какво говорите? — Той се прекръсти и сграбчи Саймън за рамото. — Кучки, излезли от ада! Не мога нищо да направя за вас нито в живота, нито в смъртта. Видях какво сте сторили на онези нещастни момичета! — Той пристъпи напред.

Трите жени го погледнаха.

— Ще бъдете обесени! — изсъска той — И аз с удоволствие ще наблюдавам. Ще стоя на горската поляна и ще гледам как се гърчите! Нищо на този свят, цялото злато и сребро от кралската съкровищница не може да ви спаси!

Той отиде до вратата и потропа.

— Мастър Котърил! — Сега гласът на Агнес Ратолиър беше хленчещ.

— Хайде, Саймън! — извика брат Мартин, докато удряше по вратата.

— Моля те! — каза старицата.

Саймън се обърна и видя, че лицето й отново се е състарило и челюстта й е увиснала. Очите й бяха насълзени.

— С нас е свършено. — Тя поклати глава, цялото й тяло трепереше сред дрънчене на вериги. — Направи ни една услуга!

— Зависи. — Саймън изпита внезапно съчувствие към трите жени, обречени на ужасна смърт.

— Преди да тръгнем от Глостър, накарай писаря да напише писмо…

Саймън се опита да възрази.

— Не е кой знае какво! — Тя размаха изпъстрената си с вени ръка. — Имам роднина тук. Адресирай го до него — от Агнес Ратолиър за кръчмата „Сребърният плащ“ близо до Блайндгейт. Да напишат „Агнес се сбогува, всичко е изгубено. Моли за прошка и нека се моли за нея.“ Дай го на кръчмаря, преди да тръгнем. Той ще ти заплати добре.

— Това ли е всичко? — попита Саймън.

Чу стъпки и един висок мъж с изпито лице и хлътнали бузи се появи зад момичето. Отпрати го, но не махна веригата на вратата.

— Какво има?

— Съобщение от роднината ти, Агнес Ратолиър. Ти ли си кръчмарят?

— Аз съм. — Той протегна костеливи пръсти.

— Казаха ми, че ще ми платиш и то добре. Кръчмарят тихо изпсува.

— Тогава ще ти бъде платено.

Ръката се показа и Саймън видя малка купчина сребърни монети.

— Дай ми съобщението — каза гласът — и парите са твои.

Саймън го подаде. Монетите се изсипаха в протегнатата му ръка и вратата се затвори. Началникът на стражата незабавно нареди кавалкадата да продължи напред.

Щом излязоха от града и тръгнаха по лъкатушещите провинциални пътища, началникът на стражата изостана и ги предупреди.