Пол Дохърти - Отмъщението на мъртвата (Загадката, разказана от Писаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

— Петима от гарнизона и единадесет нападатели. Единият беше в блатото, очевидно е бил твърде тежък и другарите му са го изоставили. Горкият човек, умрял е като куче. — Той забеляза превръзката на ръката на Ралф. — Ранен ли си?

— Просто драскотина, отче. Имаш ли нужда от помощ?

Свещеникът поклати глава.

— Не, но тази нощ няма да се спи много в Рейвънскрофт и тези неща могат да останат тук. Каниш се да заминеш, нали, Ралф?

— Да, отче, при първа възможност. Мисля, че сър Джон ще ме освободи от задълженията ми.

— Добре е да си тръгнеш, Ралф. Тук витае ужасно зло.

— Кой го е донесъл, отче?

— Не знам. — Свещеникът седна на пейката и сложи олтарната покривка в скута си. — Доскоро Рейвънскрофт беше спокойно и щастливо място. — Той махна с ръка. — Да, смяташе се, че тази кула е обитавана от духове, но в стар замък като Рейвънскрофт винаги има неспокойни духове.

— Какво стана по време на литургията? — запита с любопитство Ралф.

— Не знам, но мога да предположа. Съществуват човешки слабости и нещастия, но истинското зло, умишленото, е нещо друго. То призовава господарите на ада. Това изпитах. Не просто неспокойните и нещастни души, които все още може би бродят в сенките, а присъствието на истинско зло. И се запитах какво ли би го довело тук?

— И какъв е отговорът?

— Които си приличат, се привличат, Ралф. Един от нас в този замък, както знаеш, се е превърнал в убиец. Подобно зло привлича вниманието на ада. — Той направи знака за благословия. — Онова, което стана тази нощ, е само началото. Бъди внимателен.

Ралф отиде до Лъвската кула и се качи в стаята си. Отключи вратата и влезе. Легна на леглото и се загледа в стената, припомняйки си събитията от нощта и мрачните думи на отец Ейлред. Погледна превръзката на ръката си, усмихна се, подуши я и внезапно отвори изумен уста. Седна и провеси крака от леглото. Други думи и откъслеци от разговори се върнаха в ума му. Ралф почувства, че се изпотява. Не, не можеше да бъде. Той забрави за ранената си ръка и отиде до масата. Приглади парче пергамент и записа имената на жертвите. Известно време го изучаваше, после захвърли перото, закри лицето си с ръце и тихичко заплака.

Биатрис беше уплашена. Падането й от стената беше унищожило един свят, а сега литургията в Полунощната кула предизвикваше още промени. Странната бакърена светлина беше придобила ослепителен блясък. Сребристите дискове бяха по-сияйни. Небето беше придобило необичаен синьо-златист оттенък, а златните сфери бяха навсякъде в и около Рейвънскрофт. Самата тя се чувстваше по-силна. Презираше Криспин и Клотилда, които беше зърнала с Менестрела в различни части на замъка. Сега те се бяха усмирили и заговорничеха помежду си. Черният Малкин беше по-спокоен, а лейди Йохана беше изчезнала; вече не бродеше и не стенеше в мазето под Полунощната кула.

— Тя продължи пътя си — обясни брат Антоний, докато стояха на моравата след литургията.

— Защо? — попита Биатрис.

— Така пожела. Освободи се от затвора си и сега й е позволено да продължи.

— Ами тези фигури и сенки? Винаги ли ще останат тук?

Брат Антоний поклати глава.

— С времето те ще избледняват като далечно ехо, преди да изчезнат напълно.

— Ами другите? Черният Малкин? Онази нещастница на кръстопътя?

— Бавно, но сигурно тяхната воля ще стигне до едно заключение. И когато пожелаят, пътуването им ще започне.

— Ами аз? — Биатрис се засмя и погледна през рамо към двора. Искаше да се увери, че Ралф е добре.

— Само ти можеш да отговориш на този въпрос, Биатрис Ароунър. Какво би искала ти?

Тя се огледа. Всичко наоколо й беше познато, качетата и кофите, пейката до стената, чиито крака бяха скрити от прораслите тръни, пътят към Малдън. Биатрис гузно си спомни за леля си и чичо си.

— Трябва да отида да ги видя — каза тя.

— Защо? — попита брат Антоний.

— Не знам, но разбирам, че трябва да ги напусна.

— Ами Ралф?

— Винаги ще го обичам. Където и да отпътувам, винаги ще го чакам.

Брат Антоний се усмихна.

— Това е хубаво, Биатрис. Когато Ралф започне своето пътуване, колкото повече го искаш, толкова по-бързо ще пътува.

— И за къде ще отпътуваме?

— Ти знаеш. При Бог, а Бог е вечен. Пътуването ще бъде прекрасно. Искаш ли да тръгнеш, Биатрис?

— Искам да се сбогувам.

— Разбира се.

— Но защо не мога да помогна?

— Откакто умря, ти направи много добрини, Биатрис Ароунър.

Тя стреснато се огледа. Замъкът беше изчезнал и те стояха пред една прекрасна долина. Дочуваше се ромон на поточе, слънчевите лъчи танцуваха, въздухът беше изпълнен с аромата на диви рози. Брат Антоний докосна лицето й. Тя виждаше само очите му.