Пол Дохърти - Отмъщението на мъртвата (Загадката, разказана от Писаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

— Какви добрини?

— Елизабет Локиър — отвърна той. — Старият просяк в храстите. Утехата, която даде на Етелдреда на кръстопътя. Горките цигани, дори Гудман Уинтроп. Какъвто си в живота, такъв си и в смъртта, Биатрис. Преди да тръгнеш, ще получиш наградата си. Биатрис тропна с крак.

— Защо не мога да помогна сега на Ралф? Мога да отида, където искам, да подслушвам разговори, да открия убиеца.

— Можеш ли, Биатрис? Наистина ли? — усмихна се брат Антоний. — Можеш ли да проникнеш в нечия душа и да откриеш тъмните й планове? Помниш ли Евангелието? Само Бог знае тайните на сърцето. Но това не означава, че справедливостта няма да победи.

— Така ли е? — попита Биатрис.

— Разбира се. Менестрелът знае, че възмездието наближава. Затова отиде в Рейвънскрофт да прибере онова, което е негово.

Брат Антоний се отдалечи и изчезна.

— Биатрис! Биатрис! — Пред нея стояха Криспин и Клотилда, хванати за ръце; ангелските им лица изглеждаха разтревожени и притеснени. — Не искаш ли вече да говориш с нас? Не сме ли приятели?

— Вие сте едно — отвърна Биатрис. — И не ми желаете доброто.

Във въздуха прозвуча странно изсвирване. Менестрелът крачеше към нея, пъхнал палци в колана си. Движеше се бавно като котка, готова за скок. Леко дръпнатите му очи гледаха с насмешка. Той спря и подуши въздуха като ловно куче.

— Не го ли усещаш, Биатрис Ароунър? Железният вкус на кръвта?

— Остави ме на мира! — Тя отстъпи назад. — В името на Бога, оставете ме!

Криспин и Клотилда се разделиха. Менестрелът се поклони подигравателно.

— Тогава тръгвай, Биатрис Ароунър, макар всичко още да не е свършило.

Тя забърза по пътя. Храстите и тревата се очертаваха черни на фона на бакърената светлина. Различни фигури пресичаха пътеката и когато се обърна, тя беше сигурна, че двете хрътки на Менестрела безшумно я следват. От време на време й се привиждаха различни гледки — пустини, замръзнали езера, подпалени дървета, ниско небе със звезди, които бяха ярки и близки. Чуваха се странни гласове, които разговаряха шепнешком. Назъбени светкавици проблясваха над Дяволската горичка. Конници с развети знамена и издути наметала яздеха край нея. Биатрис спря. Пътеката беше свършила и под нея се бе раззинал адът.

— Аз съм млада и слаба — помоли се тя. — Искам само да ги видя още веднъж.

Отвори очи и отново погледна. Виденията бяха изчезнали и тя си беше у дома. Леля Катрин печеше хляб. Беше наклала огън, за да затопли пещите от двете страни и сега слагаше тестото на дървени лопати, готова да го опече. Чичо Робърт седеше на масата и се опитваше да закърпи един кожен колан. Биатрис стоеше и се наслаждаваше на уютната атмосфера. Внезапно чичо Робърт спомена името й. Леля Катрин се обърна, преглъщайки сълзите си. Мъжът й скочи, сложи ръка на рамото й и нежно я целуна по тила.

— Ще остана при теб — каза той. — Тази вечер няма да отида в „Гърнето с мащерка“. И без това ни предстоят неприятности. Защо не оставят Рейвънскрофт на мира? Биатрис отиде до леля Катрин, обгърна шията й и я целуна по двете бузи, сякаш й пожелаваше „лека нощ“. После направи същото с чичо Робърт и си пожела с цялото си сърце да помнят колко много ги е обичала, да знаят, че им е била благодарна за онова, което са направили, че никога няма да ти забрави. Леля Катрин изпусна кърпата, която държеше и леко залитна. Чичо Робърт я подхвана и й помогна да седне на стола до масата.

— Какво има, сърце мое? — попита той. — Не се ли чувстваш добре?

— Знаеш ли какво чувство изпитах? — каза тихичко леля й.

— Нещо, свързано с Биатрис?

Тя кимна.

— О, Робърт, сякаш беше тук за няколко секунди. Сякаш се беше върнала от замъка и бързаше за стаята си.

Очите на чичо Робърт се напълниха със сълзи.

— И аз почувствах същото.

Той се огледа, но Биатрис вече тръгваше, забързана по главната улица към „Гърнето с мащерка“. Един поглед към дългата, изпълнена със сенки градина зад кръчмата й показа, че чичо Робърт не си измисляше. Заведението беше пълно с хора и те не бяха местни селяни. Идваха отдалеч; бяха облечени в износени жакети с качулки и гугли, които скриваха лицата им. Много от тях бяха добре въоръжени с лъкове и стрели, мечове, ками, тояги, косери и ризници. Носеха черно знаме, привързано за кол. Биатрис си спомни историите от предишния си живот — че южните графства били пълни с пълчища безимотни селяни, които щели да вдигнат черното знаме на бунта и да нападнат кралските замъци. Рейвънскрофт беше застрашен от нападение. Но какво можеше да направи тя? Как можеше да предупреди Ралф?