Пол Дохърти - Отмъщението на мъртвата (Загадката, разказана от Писаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

— Слава Богу — измърмори той. — Не са местни.

— Но между тях сигурно е имало и хора от Малдън — заяви Адам. — За да ги преведат през рова и по…

Сър Джон стана, свали шлема си и го хвърли на земята.

— Все едно съм сложил нощно гърне! — изруга той.

— Тези хора може да са престъпници или бунтовници, които са дошли на юг, за да търсят бой и подстрекават местните хора. Доведи отец Ейлред! — извика той на друг стрелец. — Вавасур също. Събуди ги веднага!

Отидоха в Солната кула. На светлината на факлите Ралф видя кървави петна на стъпалата, където нападателите бяха влачили ранените си. В стаята с голямата врата-прозорец лежаха труповете на двамата стрелци, които бяха стояли на пост. Капаците бяха отворени. Ралф грабна една факла и се загледа в мрака. Виждаше импровизирания мост, който нападателите бяха прехвърлили над рова. Из полето студеният нощен вятър люлееше тревата и тишината се нарушаваше само от ловния вик на някое животно.

Той затвори прозорците и усети болка в дясната си ръка. Точно при кокалчетата ръката му беше ранена.

— Трябва да почистят раната ти — приближи се сър Джон. — Накарай Тиобалд Вавасур да я погледне.

Адам го придружи навън от Солната кула. Лекарят и отец Ейлред вече се движеха между труповете.

— Няма нищо — прошепна Ралф. — Мога да я превържа и сам.

— Глупости. — Адам стисна ръката му. — Мариса ще го направи. И без това е будна, а и ще иска да научи новините.

Рейвънскрофт беше напълно буден. Жени и деца излизаха да видят какво е станало, докато Адам водеше Ралф към Полунощната кула.

Олтарът още стоеше там, потирът и блюдото бяха оставени на един стол, покривките — прилежно сгънати.

— Какво се случи? — попита Адам.

— Отец Ейлред смята, че мястото е обитавано от духове. — Ралф усети, че ръката го заболя по-силно. — Отслужи литургия.

— И какво стана?

— Нищо, нищичко. Съжалявам, Адам, но ръката ме боли.

И Ралф последва Адам нагоре по стълбите.

Мариса чакаше в стаята им; голямо овално помещение, уютно обзаведено. По стените висяха гоблени и скъпи тъкани. В средата имаше голямо легло с балдахин; завесите бяха златисто-сини и прибрани назад, възглавниците — бели и колосани. Всичко беше чисто и подредено. В средата на стаята стояха два мангала. Под металните им капаци блестяха и пукаха въглени, ароматните билки, с които Мариса ги беше посипала, издаваха приятен мирис. Тя седеше до прозореца и стискаше кама.

— Не ставай глупава — засмя се съпругът й. — Нападението приключи.

Мариса хвърли камата, изтича през стаята и се хвърли на врата му. После, забравила за благоприличието, го разцелува по устата.

Адам леко се отдръпна.

— Ако не беше Ралф, замъкът щеше да бъде превзет. Ранен е в ръката.

Мариса веднага се залови за работа, поръчвайки на съпруга си да напълни купата с вода. Накара Ралф да седне накрая на леглото и почисти раната с една кърпа.

— Не е много дълбока — каза тя. — Адам, донеси ми от мехлема, който ни даде Тиобалд. Не знам какво има в него. — Мариса внимателно втри мехлема в раната и тя засмъдя. — Но ще предпази раната от загнояване. — С помощта на Адам превърза внимателно ръката на Ралф с парче лен.

Ралф се чувстваше особено. За пръв път откакто Биатрис беше умряла, седеше толкова близо до жена. Долавяше парфюма на любимата си и се сети, че го беше дал на Мариса скоро след смъртта й.

— Трябва да си починеш, Ралф.

Той огледа стаята. На малка масичка под разпятието имаше други гърненца с мехлеми и мазила. Мариса проследи погледа му.

— Съжалявам, Ралф — прошепна тя. — Сигурно събуждат спомените ти.

— Не, радвам се, че ти ги дадох. — Той се усмихна на Адам. — Ти си голям късметлия.

— А ти си много тъжен. Ралф сви рамене.

— Няма да е за дълго.

— Как така?

— Скоро ще замина. — Той вдигна превързаната си ръка. — И не се обиждай, Адам, но ще замина сам. Твърде много спомени имам в Рейвънскрофт. Сякаш непрекъснато ме пронизва кама.

Той се изправи.

— Ами кръстът на Бритнот? — попита Адам. Ралф сви рамене.

— Ще ти дам ръкописите и ти ще го откриеш.

— И къде ще отидеш?

— В Кеймбридж или Оксфорд.

Ралф поблагодари на Мариса, пожела им лека нощ и си тръгна.

Откри отец Ейлред в предверието да прибира потира, блюдото и покривките на олтара. Изглеждаше по-спокоен, макар лицето му да беше бледо, а под очите да имаше тъмни кръгове.

— Тъжна нощ, а, Ралф? Каква глупост! Толкова души потънаха в мрака.

— Колко са убитите? — попита Ралф.