Пол Дохърти - Отмъщението на мъртвата (Загадката, разказана от Писаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

Сега Ралф помагаше на свещеника да стигне до вратата. Биатрис погледна към стълбите. Защо отец Ейлред не беше останал!

Писарят заведе свещеника в стаята му. Замъкът беше пуст, с изключение на стражите на стената и сънените прислужници, които от време на време носеха храна или напитки на онези, които бяха нощна смяна. Отначало отец Ейлред мълчеше, сякаш кратката му реч след литургията го беше изтощила. Ралф вече се канеше да си тръгне, когато свещеникът поклати глава.

— Заведи ме долу, Ралф. Нека поне да отида до параклиса и да произнеса благодарствените си молитви.

— Молихме се достатъчно — каза небрежно Ралф. — Милостивият Бог ще те разбере.

— Искам да бъда там. — Гласът на свещеника беше почти сприхав. — Освен това искам да прибера одеждите си.

— Аз ще се погрижа — увери го Ралф. — Но щом искаш да отидеш в параклиса, ела.

Той поведе свещеника обратно по стълбите. Параклисът беше тъмен. Ралф запали няколко свещи с огнивото и факлите в олтара и кораба. Отец Ейлред седна на един стол зад преградата с лице към олтара. Ралф седна от другата страна; чувстваше се уморен, гладен и жаден, но свещеникът имаше нужда от утеха и съчувствие. Писарят затвори очи и каза наум своята молитва, с която молеше за напътствие. Започна да се унася, затова се изправи да раздвижи краката си. За да не заспи, той заразглежда стенописите. Отляво на олтара художникът беше изобразил седемте дни на Сътворението. Всеки от тях беше номериран с римски цифри, на всяка рисунка имаше и сцена от страстите и смъртта на Христос. Ралф спря и разгледа онази, която беше изобразена под римската цифра V; сцената от Стария Завет не го развълнува, но онази от Евангелието привлече вниманието му. Христос бе прикован към дървения кръст, а зад него се виждаше тъмна, заплашителна гора. Ралф почувства как стомахът му се присвива.

— На олтара на твоя и моя Бог — прошепна той. Петият дъб. Но отляво или отдясно? Ралф сплете развълнувано ръце. Утре сутринта той щеше да разбере и да намери кръста на Бритнот.

— Ралф, можеш ли да ме отведеш вече горе? — Ейлред го гледаше сънено.

— Разбира се, отче.

Той угаси светлините и помогна на стария свещеник да изкачи спираловидното стълбище. Горе отец Ейлред се обърна и му стисна ръката.

— Благодаря ти, Ралф. Ще отидеш ли да вземеш дрехите ми от Полунощната кула?

Ралф слезе по стълбите и излезе навън. Нощното небе беше обсипано със звезди, духаше свеж ветрец. Той тръгна към Полунощната кула, но после реши да не се връща веднага там. Искаше да се наслади на обикновените неща — тревата, дърветата, мириса на земя. Нападнаха го мисли за Биатрис. Как биха се разхождали в такава нощ и биха поседнали на моравата или под някое дърво в овощните градини. Щяха да разговарят надълго и нашироко за бъдещето. Често оставаха твърде до късно и се налагаше той да я изпрати чак до Малдън. Ралф преглътна сълзите си. Намираше се в началото на избуялата градина, откъдето се стигаше до Солната кула. Внезапно осъзна напълно онова, което беше преживял по време на литургията. Това беше друг свят, само на крачка от неговия и Биатрис беше в него.

Ралф спря под едно дърво и приседна, облегнат на стъблото му. В бледата светлина едва различаваше очертанията на Солната кула и избуялата трева и прещипа, които обрамчваха вратата. Беше смутен. В известен смисъл, който не можеше да обясни, литургията се оказа повратна точка. Съзна, че беше изгубил Биатрис. Тя никога нямаше да се върне и той трябваше да напусне Рейвънскрофт. Желанието му беше толкова силно, че едва не отиде в стаята да си събере багажа веднага. Щеше да се обади на сър Джон Грас и да замине призори. Но щеше да липсва на коменданта, а и внезапното му заминаване щеше да събуди подозрения. Ралф прехапа устни. Докато не заловяха убиеца, и той беше заподозрян като всички други.

Ралф погледна към Солната кула и се вцепени. Беше сигурен, че видя нещо. Лъч светлина зад един от прозорците без капаци, сякаш някой вървеше по стълбите със свещ или факла. Беше ли убиецът там? Ново престъпление ли подготвяше? Ралф изруга. Не беше сложил бойния си колан, имаше само малка кама. Извади я и хукна приведен. Отново изруга тихо, когато краката му се оплетоха в трънаците. Стигна вратата на Солната кула. Не беше заключена. Сър Джон трябваше да е поставил стража тук. Не беше ли видял двама стрелци да идват насам преди литургията?

Ралф отвори вратата, влезе и застана мълчаливо в пропития с миризма на плесен мрак. Отначало реши, че му се е привидяло, че всичко е било плод на въображението му. Канеше се да тръгне, когато чу шепот и дрънчене на метал. В кулата имаше доста хора. Почти ги усещаше, скупчени нагоре по стълбите. Спомни си Дяволската горичка и мъжете с качулки, въоръжени с лъкове и стрели. Рейвънскрофт беше нападнат! Въстаниците се бяха промъкнали през полето в кулата. Двамата стрелци сигурно бяха убити.