Пол Дохърти - Отмъщението на мъртвата (Загадката, разказана от Писаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

Ралф излезе от кулата. Вместо да изтича през градината, той се движеше близо до стената и едва не се препъна в тялото на един от стражите. Наведе се. На стената от двете страни на Солната кула имаше двама стражи. Този беше единият от тях. Въпреки мрака някой опитен стрелец беше изпратил тисова стрела право в гърдите му. Ралф не губи дълго време, а забърза към кулата, крещейки с пълно гърло. Един войник изскочи от тъмнината и Ралф разпозна капитана на стражата.

— Нападат ни! — извика той.

Капитанът на стражата изтича до рога си, който висеше на един кол в двора, грабна го и го наду. Рогът беше запушен. Ралф погледна през рамото си: между дърветата се движеха тъмни сенки. Капитанът на стражата плю, прочисти рога и този път прозвуча дълъг, ясен тон. Стражите от стената вече бяха забелязали, че нещо не е наред и бързаха надолу по стълбите.

Капитанът на стражата се затича и блъсна Ралф настрани. Писарят падна на тревата. Чу дрънчене на мечове — нападателите вече бяха стигнали до моравата и бързото действие на капитана беше спасило живота на Ралф. Той пропълзя надалеч. Спасителят му беше изправен срещу двама противници. Писарят извади камата и се затича. Почувства главата си да се блъска в нечий мек корем, когато замахна с камата. Ръцете му се окъпаха в топла кръв, маскираният убиец падна. Капитанът на стражата отблъсна другия нападател и като сграбчи Ралф за китката, го затегли след себе си.

Войниците вече се строяваха, както бяха научени. Някои не бяха облечени докрай, защото бяха скочили направо от леглата, но си бяха сложили шлемове и донесли щитове и копия. Зад тях се строяваха стрелците. Сержантите крещяха заповеди. Стрела изсвистя в мрака и улучи един войник от гарнизона в лицето. Мъжът изпусна щита и се обърна с агонизиращ вик. Стената от щитове стана по-плътна. Появи се сър Джон Грас. Стражите бяха разпратени да охраняват входовете и вратите. Нападателите отстъпваха. Като изключим двамата, които внезапно бяха нападнали капитана, останалите бяха неуверени. Бяха очаквали да намерят заспал гарнизон, да завземат кулата и може би да пленят сър Джон, но тревогата, вдигната от Ралф, както и собственият им страх и неопитност ги караха да се колебаят. Те се разпръснаха между дърветата от другата страна на кулата. Нощният въздух се изпълни с писъци, когато стражите на стената започнаха да стрелят между дърветата и стрелите им улучиха мишените си. Сър Джон, нахлупил смешен на вид шлем, вдигна забралото и меча си.

— Хайде, момчета, напред!

Ралф сграбчи меча и копието, изпуснати от ранения войник. Гарнизонът внимателно се придвижи през моравата и около кулата. По заповед на сър Джон спряха. Неколцина от нападателите им се приближиха. Сър Джон предвидливо беше накарал да хвърлят факли в тревата, за да се вижда по-добре. Стрелците зад пехотинците се прицелиха, стрелите профучаха във въздуха и улучиха нападателите, захвърляйки ги, кашлящи и давещи се, обратно в мрака. Ралф знаеше, че атаката е приключила. Бяха я повели лудите глави, които разчитаха на изненадата, но тя беше осуетена. Сега те се страхуваха да не ги откъснат от Солната кула, единственият им път за Отстъпление. Въпреки това, сър Джон действаше предпазливо. В мрака прозвуча рог и нападателите побягнаха. Сър Джон щеше да нареди да ги преследват, но Ралф го хвана за ръката.

— Недей! — каза той. — Остави ги да си тръгнат. Иначе ще се укрепят в Солната кула и ще всеят безредие в нашата атака.

Сър Джон се съгласи. Нареди на войниците си да спрат и те, потни и задъхани, се втренчиха в мрака. Появи се Адам, препасал колана с меча си. Сър Джон му поръча да поведе няколко стрелци напред и те се промъкнаха между дърветата. От време на време по някой вик съпровождаше придвижването им.

— Сигурно стрелците довършват ранените — изръмжа сър Джон. — Така ще си спестим обесването.

Адам се появи с усмивка на лицето и окървавен меч.

— Сър Джон, мастър Ралф, заминаха си. Бягат през полето към Дяволската горичка.

Комендантът освободи хората си. Следван от Ралф и стрелците, той прекоси овощната градина. Тук-там лежаха трупове в локви кръв, с отворени очи и зейнали уста.

— Няма ранени — отбеляза Адам. — Това ще им даде урок.

Ралф прикри тръпката на неприязън: едно е да убиваш хора по време на битка, когато кръвта ти е кипнала и меч среща меча, но от това жестоко клане на ранените му се повдигаше. Сър Джон нямаше никакви угризения. Той обърна един-два трупа с крак и изрева на един стрелец да донесе факла. После огледа телата.